Късметлията

 

Doc Hollywood 1991

 

Събуждате се в хотелска стая. Лявата ви ръка трепери – получавате съобщение. Не, не е телеграма, не е факс, не е вибрация от телефона ви. Ръката ви е празна и трепери – и това е съобщението.

Може би сте препили – предишната вечер с Уди Харелсън. Какво пихте? Много пихте. Може би Уди ви е контузил, докато ви е ступвал приятелски по рамото, а може би сте паднали – в бара или по пътя за хотела. Опънали сте някой мускул, наранили сте някое сухожилие. А може би просто сте заспали върху ръката си и тя е изтръпнала. Сега малкото ви пръстче трепери и можете да го спрете единствено, ако го хванете с другата ръка.

Готово.

Изплашихте ли се? Няма нищо. Вие сте в прекрасно здраве. На 29 сте, а изглеждате на 19, милионер сте и звезда. Добро утро, току що мозъкът ви се разведе с тялото ви. 

Докато бях в лятна ваканция погледът ми прошари през библиотеката, търсеше непрочетени книги. Плъзна се по ръба на Lucky Man – единственият доброволно купен мемоар. Спомних си една жена, която чете автобиографии. Повечето от тях на звезди – за което често й се подигравам. Виждате ли, тези “автобиографии” не са “авто” – писани са от професионални писатели, които остават в сянка; не са и “биографии”, а поредица от напудрени, преувеличени, неискрени случки из живота на богатите и мимолетните.

Но и аз попаднах в този капан. Купих книгата на Майкъл Джей Фокс – дали защото беше с намаление, дали защото някой от алгоритмите на Amazon реши, че е за мен, дали защото знаех, че авторът страда от Паркинсон.

Историята на Майкъл е поразителна. В края на ’80-те и началото на ’90-те нисичкият канадски актьор с детско лице беше навсякъде. Всяка седмица една трета от американските зрители се зареждаха пред телевизора, за да гледат комедийния сериал Family Ties (Семейни връзки). Момичетата въздишаха, а майките им мечтаеха децата им да срещнат някой като Майкъл – слънчев, чистичък, спретнат и успял.

Calvin Klein не можеше да насмогне с производството на бельо, а Nike продаваше повече маратонки, защото той ги носеше в трилогията Back to the Future (Завръщане в бъдещето). Всички жадни искаха диетично Pepsi, заради рекламата в която той претича през улицата.

„Имах Ferrari, Range Rover, Mercedes 560SL кабриолет, Jeep Cherokee и Nissan 300ZX“ – спомня си Майкъл – „Едно от “големите” решения за деня бе да избера с коя кола ще отида на работа. Избирах според времето… или според това, коя отива на цвета на ризата ми.“

Хората обичаха Майкъл, но Майкъл не обичаше себе си. Злоупотребяваше с алкохол и със собственото си достойнство. До онази сутрин, когато болестта го удари в леглото.

Според Фокс това е добър късмет: „Последните десет години, след като бях диагностициран, са най-добрите години в живота ми, затова смятам, че съм късметлия. Болестта ме направи по-добър. По-добър съпруг, баща, човешко същество. Животът ми поднесе катастрофа, но открих богатството на душата. Дължа го на Паркинсон – без съмнение.“

След тези думи сте сигурни, че съм се прецакал и съм купил ревлива, захаросана книжка а-ла Американа. Грешите. Авторът ще опише: лекарите, болниците, прегледите, грешните диагнози, отричането, лекарствата, надеждата, страничните ефекти, месеците на изпитание, болка, страх, срам, отчаяние.

В едно от изследванията си психологът д-р Робърт Холдън пише: “…повечето хора нямат нужда от (психо) терапия, те имат нужда от яснота”. Може би болестите ни дават тази брутална яснота, чрез която разбираме, че чувството за контрол е илюзорно, че всичко е крехко, че щастието не е притежание, не е достижение, не е награда или посока на движение.

„Щастието е решение“ – пише Фокс – „Достойнството ти може да бъде потъпкано, оскърбено и подиграно, но никога не може да бъде отнето – освен, ако сам не го предадеш. А оптимизмът е лекарство за много неща.“

Не е лъжа.

Когато е диагностициран Майкъл смята, че Doc Hollywood 1991 (Доктор Холивуд) е последният му триумф и че никога повече няма да се снима. Но го прави, сериалът Spin City (Шеметен град) му носи шеметен успех – печели награда Еми и три награди Златен глобус.

Преди болестта не го е грижа за нищо, след болестта основава водеща фондация за борба с Паркинсон, която подкрепя изследванията в областта на генетиката и стволовите клетки.

Преди болестта е убеден в моралния си крах, след болестта списание Time го поставя в списък със 100 души, чиято “сила, талант и морален пример променят света”.

Преди болестта Майкъл е пред развод, след болестта става баща на 4 деца.

Оптимизмът е лекарство за много неща.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *