Счупени мъже

В дни на икономически запек и социално разстройство американското, а и световното кино, започва да произвежда два основни типа филми. Първият са филмите за супергерои и комикс адаптациите – за тях в prozekcia пишем адски много: тук, тук и тук, и тук

За протокола: Sucker Punch 2011 (Измислен свят) и Green Lantern 2011 (Зеленият фенер) са най-слабите представители на жанра тази година. Единият е готин саунтрак, гарниран със 150 безсмислени сцени, другият е нелепица в зелено. Бележка: Още не съм гледал новия Конан, но очаквам много кръв и голи жени.

Вторият жанр са драмите – конфликтът между малкия човек и големия свят, живота, реалността, самотата. Всички онези моменти на страх, тревога и печал, поради настъпващите сили на мрака. The Wrestler 2008 (Борецът), Up in the Air 2009 (Високо в небето), Cyrus 2010 (Сайръс), Everybody’s Fine 2009 (Всичко ни е наред), The Company Man 2010 (Мъжете от компанията) и дори The Town 2010 (Градът) – всичките попадат в тази категория.

И двата жанра имат терапевтичен ефект – в края очаквате облекчение, отпускане, нещо по-добро. Ето две драми, които заслужават порция от живота ви.

__________________________________________________________________________________

Everything Must Go 2010 (Вещи от миналото)

Много комедийни актьори, още от времето на Чаплин и Кийтън, се опитват да правят „сериозни“ роли. Робин Уилямс дори взима Оскар, а Джим Кери – три номинации и най-накрая трябва да спечели, защото го заслужава. Брендън Фрейзър, Джон С. Райли, Упи Голдбърг, Роберто Бенини, Били Кристъл, Бен Стилър и дори Адам Сандлър имат своите проблясъци.

 

Ако Сандлър е царят на класическия античен хумор – демек, генитално-фекални смешки, прокарвани със стомашен газ и инфантилни физиономии, то Уил Фарел е геният на абсурда, на неудобната нелепост, на неловката пауза, на мига, в който високите очаквания катастрофират в дебилна непохватност.

Той има своя златен медал – Stranger than fiction 2006 (Не може да бъде) Вторият му опит е Everything Must Go 2010. Филмът е адаптация на Why Don’t You Dance?, разказ на Раймънд Карвър, а режисьор е Дан Ръш.

Сюжетът: Ник Хейли (Уил Фарел) е алкохолик, който има един от онези дни. Уволнен е от работа и жена му го напуска. Тя заключва къщата, но преди това изхвърля всичките му вещи навън, блокира мобилния му телефон, кредитните карти, банковите сметки. Ник остава сам.

Решава да живее на ливадата пред дома си с купчина парцали, камара боклуци, езерце японски шарани и много бира. Скоро идва законът, който казва на Ник, че може да живее така до 5 дни, но само, ако обяви целия катун остатъци от живота си за гаражна разпродажба. Има и хора, които искат да помогнат – дебело момче без приятели и новата, красива, мила, самотна, бременна съседка отсреща.

Няколко важни поуки:

1.    Кариерата е краткосрочно занимание, което може да свърши по всяко време.
2.    Никога не се доверявайте на компанията, за която работите – тя не ви е приятел. Разчитайте само на себе си.
3.    Никога не си правете общи банкови сметки.
4.    Не си дръжте вещите в служебната кола, след като са ви уволнили.
5.    Не пийте, ако не можете да носите. Никой не може.
6.    Никога не е късно да започнете отначало.
7.    Ако искате да покажете, че героят е дълбок, чувствителен и добър – нека има колекция от стари винилови плочи – по възможност джаз и блус.

Познавам алкохолици – те треперят, падат, стават и падат отново, крещят, викат, вият, реват, налитат на бой, забравят, повръщат. Те са болни. Уил Фарел просто пие бира с каменно изражение, което трябва да е драматично, когато образът можеше да е разтърсващ. Щеше да е, ако бяха избрали поне Бил Мъри.

Мнението ми в едни изречение:

Филм с много силна първа част, която постепенно заглъхва в небивалици, но ви оставя с приятно, мило чувство за възтържествувала доброта.

__________________________________________________________________________________

The Beaver 2011 (Бобърът)

Можете ли да четете Ницше, ако знаете, че той умира от сифилис? Можете ли да слушате Вагнер, Чайковски или Майкъл Джексън, ако знаете подробности от личния им живот? Кефите ли се на Guns, когато Аксел Роуз е дефиниция на „задник“? Гледате ли филми с Том Круз – войнстващ сциентолог и зле образовано ку-ку? Можете ли да възприемете Мел Гибсън без да мислите за алкохолизъм, расизъм, биполярно разстройство и битови скандали?

Ако можете, а дори и да не можете и тъкмо заради това – The Beaver 2011 е за вас.

Режисьор е Джоди Фостър. Тя е и в ролята на Меридит Блек, съпруга на Уолтър Блек (Мел Гибсън), баща на двама сина (Антон Йелчин и Райли Томас), шеф на почти фалирала компания за детски играчки, собственик на разпадаща се къща и счупен мъж.

Уолтър страда от тежка депресия. Нищо не помага – психиатри, психолози, терапевти и терапии, групи, клубове, лекарства… Единственото, което прави е да спи. Меридит решава да го събуди, като го изгони от вкъщи.

Уолтър се изнася на мотел и опитва да се самоубие – два пъти. Спасява го плюшена играчка, която той измъква от контейнер. Уолтър започва да говори, работи, живее, люби, съществува чрез бобъра, закрепен на ръката му. И всичко потръгва на добре… поне в началото.

Това е смел филм – заради темата, сценария и използването на Мел Гибсън.

Това е балансиран филм – настроението плавно се движи от меланхолия и отчаяние, през ирония, черен хумор, пълна лудост и надежда.

Това е филм, погълнат от Мел Гибсън. Преди години бях чел негово интервю, от което съм запомнил едно. Казваше, че е готов да играе дори заден ляв крак на куче. Сигурен съм, че това ще бъде силен, въздействащ, невероятен кучешки крак – може би първият номиниран за Оскар.

Всички актьори се справят блестящо, но Гибсън дава всичко от себе си – глас, стойка, искрени очи, честни бръчки, много болка.

Мнението ми в едни изречение:

Филм с абсурдна концепция, която е трудна за преглъщане от ума, но е хранителна за душата.

2 thoughts to “Счупени мъже

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *