Момчето, което беше цар

Момчето, което беше цар 2011

Царете в приказките са добри, дебели, достойни, алчни, справедливи, лакоми, храбри, с дрехи, без дрехи, с корем, намазан с крем… Нашият цар е бивш министър-председател. Документалната приказка „Момчето, което беше цар” наскоро се появи в блясъка на единствена прожекция и разказа историята за 6-годишния цар, върнал се на трона на държавата като министър-председател.

Дали заради предварително обявената възможност да се види само веднъж или рождения ден на царя (който беше на следващия ден), залата беше пълна. Аз отидох да гледам „Момчето, което беше цар“, просто защото харесвам „Георги и пеперудите“ и „Проблемът с комарите и други истории“, а „Момчето,…” допълва трилогията за абсурда на прехода на Андрей Паунов.

Филмът ме разсмя повече, отколкото очаквах. Не мога да кажа същото за антикварните монархистки около мен, които не видяха похвален филм за Симеон II, а художествен разказ от различни гледни точки. За тях Андрей Паунов беше „несериозник“, неподхождащ с уважение към персоната на царя. Освен това „за срамотите“, през повечето време се говори на английски с български субтитри. Дистанцираният подход би разочаровал и youtube коментаторите с предварителна нагласа за „поръчков филм”.

За моя радост, „Момчето, което беше цар“ просто не затъва в локалната политика. През разказа на Симеон II пред чуждестранен журналист, Андрей Паунов ни връща в годините, когато армията козирува на 6-годишното дете, до този миг занимавало се по-сериозно единствено с гонене на жаби. Подобно на предните два филма, героите са оставени сами да развиват своите автопортети. Срещаме дойката, за която Симеон е просто „много сладко бебе“, жената, която му ушива костюм със 77 джобчета на око, японските композитори на песен за завръщането на царя и всякакви други образи с полюсни чувства – от дива еуфория до тотално отричане.

Според собствените му думи, Симеон е искал да бъде добър цар, а се е превърнал в лош министър-председател. Жертва на събитията и миналото си, но и вдъхновение за един наистина забавен документален филм.

5 мисли по темата “Момчето, което беше цар

  1. Най-забавното е, че същите лели-монархистки бяха и на премиерата във Военния клуб и допринесоха толкова много за атмосферата на цялото преживяване, свързано с филма. Милите бяха изключително разочаровани и недоволни от „несериозния“ филм 😀

  2. Доста интересен коментар. Въобще не се бях замислял за тази гледна точка. Не отидох да гледам филма, защото изпитвам тежка непоносимост към т.нар. цар. Заради това, колкото и да харесвам Андрей Паунов, реших да не отделям време от живота си за каквото и да било свързано съм Симеончо.

    Въобще не се бях замислял, че хора, които пък го харесват може да не им хареса.

    Интересно.

    Замислих се дали пък да не го изгледам все пак.

  3. Процедурно: До всички читатели, колкото и малко да сте – в коментарите на два предишни поста ни критикуваха, че нямало датата на публикациите ни. Един читател даже казваше, че не е професионално… Абе, наричаше ни лайнари – и тo с CAPS LOCK !

    А щом някой използва caps lock проблемът е сериозно наболял. Та, датата на всеки пост ВИНАГИ е била горе вдясно – над заглавието, а до нея ВИНАГИ е името/никът на автора на поста.

    Както знаем от разказите на Едгар Алан По – явното е всъщност невидимо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *