Who the f**k is Alice?

 

Alice Doesn't Live Here Anymore 1974

 

Мартин Скорсезе, дори само името създава очакване за нещо голямо. Филмите на Мартин Скорсезе са за града, за улиците, за “Малката Италия”, за насилието, за секса,  за мафията. Главните герои на Мартин Скорсезе са бакшиши, боксьори, блусари, играчи, гангстери, ченгета – мъже. Не и този филм, той за “втората грешка на Господ”, той е за жена.

 

Alice Doesn’t Live Here Anymore 1974 (Алис не живее вече тук) започва със сатен и розови букви – със завъртулки и финтифлюшки, любимият шрифт за сапунени опери и романтични романи.

Влизаме в пейзаж със залез – като в Gone with the Wind 1939 (Отнесени от вихъра), по мостче се задава малко момиченце с панделки – като в The Wizard of Oz 1939 (Магьосникът от Оз). Но не, това не е Джуди Гарланд, това е Алис. Момиченцето пее на куклата си и мечтае на глас – някой ден ще стане известна певица: “А на тези, които не им харесва – могат да си го изкарат през гъза”.

Идеалът бива изгорен от реалността. Фалшът бива прекъснат от живота. Захаросаното бива подлютено. Преживявате Скорсезе момент.

В “Жена без значение” Оскар Уайлд пише: “Мъжете се женят, защото са уморени, жените – защото са любопитни. И едните и другите остават разочаровани.” Разочарованието е наградата за Алис, която вече е на 35. Детските мечти са заменени с дете, което не спира да бърбори и безмълвен мъж, който се взира в телевизора, за да забрави собственото си разочарование. Алис живее “бляскавия” живот на домакиня в малък град.

Един ден телефонът звъни и това се променя – тя вече е вдовица, без доходи, без професия, но с просрочени сметки. Алис решава да продаде каквото може, да остави прашното Ню Мексико и да поеме обратно към родния Монтерей, Калифорния. Пътешествието става одисея.

Alice Doesn't Live Here Anymore 1974

Филмът е серия от отлично изградени сцени, диалог с ритъм и майсторска игра. Елън Бърстийн е номинирана 6 пъти за Оскар, но печели единствено за ролята си на Алис. Тя е истинска и земна, красива, но уморена, отчаяна, борбена, влюбена, пълна с надежда.

Робърт Гетчел печели Оскар номинация за Оригинален сценарий. Той успява да конструира свят пълен с реализъм, но и комични моменти. Гетчел избягва честа грешка – интересен да е единствено главният герой.

Raging Bull 1980

Сценаристът насища разказа с незабравими второстепенни характери: Даян Лад, която е устата сервитьорка, печели Оскар номинация за Поддържаща роля; Харви Кайтел е убедителен, макар и епизодичен; малката Джоди Фостър е руса мъжкарана, която създава хумористични паузи за глътка чист въздух.

Още в този филм се вижда талантът на режисьора да конструира кадри-класика. Като този, в който Бърстийн и Лад се препичат на слънцето или друг, в който Томи, синът на Алис разиграва дуел между каубои, докато се гледа в огледалото – като в Taxi Driver 1976 (Шофьор на такси), следващият филм на Скорсезе.

 

На няколко пъти Томи настоятелно разказва безсмислена шега, на която само той се смее. Нонсенсът ядосва възрастните, а неразбирането им дразни детето, което отново и отново повтаря шегата с надеждата, че някой ще се засмее с него. Е, не е ли това животът?

Мнението ми в едно изречение:

Филм, който вълнува, трогва и разсмива, чрез обстоятелствата на живота.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *