Какъв е Цветът на хамелеона?

 

Цветът на хамелеона 2012

 

Агент на ДС, МИ5, ЦРУ, КГБ, Батко Стаменов (Рушен Видинлиев) онанира под псевдонима Цинкограф над съществуващите тайните служби, създавайки свое звено „в сенчестата зона на оргазма” – ПОЛ. Обект на разследванията му са заплетените драми на прехода, които са сведени до съвсем прости – в сферата на междуполовото общуване.

Подобно на „Дзифт”, където богомолката изяжда оплодителя си, жената е доминираща. Тя е гърмяща змия, която се превива между своите оргазми, преди да си смени кожата.

Рушен като агент ми е доста по-симпатичен от Руши певеца. Цинкограф е изобретал, автор на световна конспирация за „изтичане на мозъци по полов път”. Зад агента стои човекът Батко – изоставен от истината за себе си още от мига, в който се появил. Всеки ден от живота е подмяна на собствената му биография. Самозадоволява се от малък. Когато пораства, инструментът на удоволствието вече не е част от тялото, а съдбите на другите. Батко зажижда новата си агентурна идентичност върху труп и бели зайчета. Създава лаборатория за експерименти с абсурда на прехода, който превръща маргинали в лидери. Цинкограф е всевластен. Той подготвя срещите си, пуска дъжда да вали, смуче близалката на комунистическата система, режисирайки по цинично невинен начин нови герои в измисления си свят.

 

Цветът на хамелеона 2012

Но в любовта е истински. Там живее своята кино реалност, без да играе роли. Среща момичето с окървавени колене (Ирена Милянкова), което го предупреждава, че носи смърт. В един отворен клас сценаристът Владислав Тодоров беше споделил, че е трудно да се намери фатална жена в българското кино. Героините ни са кахърни. Приятелката на Батко опредеделно е фатална, но с тъгата си.

„Цветът на хамелона” е красив кинематографично. Нормално, след като режисьор е оператотът Емил Христов. Първоначалният свят на соца, в който расте малкият Батко, е изграден в поредица от симетрични кадри, които след това не виждаме. Приказката с момичето се развива в черно-бяло. Като всеки сън. Текстът на Владислав Тодоров смислово тежи. Самия автор виждаме за кратко в една от сцените като шофьор на такси.

 

Цветът на хамелеона 2012

В изградения край на комунизма има леки пробиви в достоверността. Кен Кока Кола се върти в ръцете на една от героините с дизайн, който не съм сигурна, че беше такъв преди 20 години. Но тогава нямаше и такова продуктово позициониране. Същото важи и за билборда, смущаващ началото на един сюрреастичен кадър. Странни изглеждаха и някои срещи с майката, които прекъсваха основния сюжет.

Тръгвайки със занижени очаквания, останах доволна. Падам си по мудни филми, в които смешното е показано без смях. Не гледах всепоглъщаща трагедия на травминирания български човек. Защото комунизмът, преходът и Държавна сигурност от проблеми на системата се превърнаха в проблеми и на киното.

 

Мнението ми в едно изречение:

Не знам дали ще ви хареса, но го гледайте в „Дома на киното”.

 

 

 

10 мисли по темата “Какъв е Цветът на хамелеона?

  1. Интересно ми е от кое си останала доволна. Този филм е пълен ташак.

    Кенчето кока кола не знам, но сиракът Руши носи тренч на Бърбъри и използва Акуа ди Парма (които през 80-те не са съществували въобще).

    Историята му е 0. Сещам се за филми, на които началните им надписи имат повече история.

    Иначе е заснет добре – факт. Но това важи за всички български филми май :)

    Г.

  2. Майка ми ми подари Acqua di Parma като влизах в казармата. Нотките на бергамот, севилски портокал, кедър и жасмин се смесваха изискано с уханията на въшкарници и пресно събути кубинки. Ех, спомени

  3. Явно само аз харесвам ташаците :).

    Срещнах и други подобни коментари, че хората са се изнасяли на 40-тата минута. Силата на филма не е в развитието на историята, а в начина й на поднасяне. В това, че всичко е абсурдно, криво, странно. Нямах намерение да ми хареса, но уви, така стана.

  4. Което поражда много интересен въпрос – кое ни е по-важно: въпросът как или въпросът какво.

    Напоследък все по-често си го задавам, когато гледам филми. Всеки може да направи филм, който да изглежда невероятно. Има дори и телефони, с които може да постигнеш много добри резултати. Но виж, съдържанието в по-голямата част почти го няма. Любимият ми пример е аватар – 3Д, незнамсикво, а историята – Покахонтас с космически кораби.

    Иначе Любо, ти си бил в казарма след 93-та, нали :)

    Г.

  5. За „Аватар“ съм напълно съгласна. Ако не го гледаш на 3D, няма и да го забележиш. Все пак мисля, че тук случаят е друг и залага на абсурда. Според мен има само една сюжетна линия, която много куца и седи като нескопосана кръпка върху цялото действие – сцените в болницата. Но тях ги преглътнах на фона на смешното, поднесено, за моя радост, не по начина на „Етажна собственост“.

    Иначе Любо, според мен, също не би го харесал.

  6. Да, не съм гледал филма, но затова имаме Галя – сапьорът за българско кино. Ако не я взривят, значи е чисто :)

  7. Най-забавният филм, който съм гледала от доста време насам! Много ми хареса! Както и на доста хора, които бяха около мен! А на прожекцията на паметника на съветската армия имаше много хора :)

  8. Пред Халите. Стоиш и гледаш. Абсурди да искаш.

    А народа, реве, моли се, и иска, някой със сърце и душа да го понесе в един друг свят, свят непознат и интересен. Да го види през очите на герой или герои, да го преживее и почувства, за да го разбере и осъзнае. Да настръхне и да се просълзи. И да когато филма свърши, да има желанието тези мигове да станат и негова реалност.

    Това е силата на ИСТОРИЯТА, а филм без история е като да стоиш пред Халите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *