Aluminum, ash, it’s like you can smell the psychosphere.

True Detective 2014

Чист съм. Спрях телевизията преди 4 години. 4 години на трезво невежество. Не знам нищо за изгрелите наскоро ТВ таланти. Разбрах, че Росен Петров имал предаване преди два дни. Преди две седмици, докато си вечеряхме в приятен ресторант, моята събеседница каза: „Виж, кой седи до нас“. Обърнах се и видях… някакъв мъж и някаква жена. Знам, много е яко да съм аз.

Днес обаче ще ви кажа за сериал, който трябва да се гледа.

True Detective 2014 – на HBO, е най-доброто, което се е случвало на телевизията от доста време. Детективите Ръш Коул (Матю Макконъхи) и Мартин Харт (Уди Харелсън), преследват сериен убиец в калта и жегата на Луизиана.

Мога ли да го опиша? Сякаш роман на Томас Харис или Реймънд Чандлър бавно се отваря и оживява пред очите ви. Талантът и майсторството във всеки елемент са съкрушителни. Налапвате кукичката още с интрото – надписите, нюансите, музиката, атмосферата.

После срещате двамата главни герои – леле, колко добре са написани. Уди Харелсън  е както винаги жесток. А, Матю Макконъхи… КАКВО СТАВА С ТОЗИ МЪЖ?! Дали не е на някакви хапчета за талант. Говорим за пича от тъпите романтични комедии, който последните 3 години няма слаб филм и дори сцена. Чудо!

А, диалогът? Диалогът е наслада за ухото и провокация за мозъка. Негов автор е създателят на True Detective 2014 Ник Пицолато, дебютант сценарист, но награждаван за уменията си писател. Стилът му е среща между Дейвид Мамет, Харолд Пинтър и Кормак Маккарти.

Например:

И монолозите също:


Забелязах режисьора Кари Фукунага още с Jane Eyer 2011 (Джейн Еър), заради живописната и балансирана красота, която бе част от историята. Тук кинематографията му създава исторически момент, когато разликата между телевизия и кино става невидима. Мамка му, има 6-минутен непрекъснат проследяващ кадър.

Фукунага повтаря екранизацията си по романа на Шарлот Бронте – поне в още един аспект, оставя актьорите да си свършат работата. Няма ефекти, няма вибрации, няма замъглен фокус, няма я модерната разклатена камера. Чисто е, за да се насладим на диалога и образите.

Мнението ми в едно изречение:

Завладяващ.

5 мисли по темата “Aluminum, ash, it’s like you can smell the psychosphere.

  1. Ей, как ме подведохте с тоя филм бе :) Книжни метафори и книжни диалози. От всички възможни форми на злото – най-клишираната и претенциозната, от всички възможни главни герои – най-мъжествения самотник :)

    А, и ако случайно търсиш логика в действията на този true detective, той ти казва: „Call it intuition!“ Comeooon! You call it intuition, I call it lazy scriptwriters 😛

  2. Злото, само по себе си, е клиширано, но не знам как може да е претенциозно. Не смятам, че героят на Макконъхи е „мъжествен“. Думата не е в първите 10, които бих използвал, за да го опиша. Той е умен, самотен, счупен, тъжен, тайнствен, може би луд…

    Освен това, все още не знаем кой – от двамата, е „true detective“ :)

  3. О, моля те – виж го как тежко говори, пуши, как нарежда на следователите да му донесат бира СЕГА. В късната си версия съвсем не е счупен.

    Претенциозно зло е това дето се презентира с тайни знаци и ритуали, за да сме сигурни, че това е Вечното, Мистериозното, Ужасното зло, не някакво си там…зло :)

    Айде няма повече, дори може да гледам втори епизод!

Вашият отговор на Lubomir Отказ

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *