Кичът, обяснен чрез филми

Kitsch

 

Тук е. Блика от сергиите с мартеници, залива коледните базари, лее се по улиците, причаква ни в моловете, дебне ни в супермаркетите, крещи ни – с клаксоните на сватбарите, удря ни с абитуриентите, разведрява ни с ориенталските сериали, носи ни фолк утеха. Има си празник – 14-и февруари. Кичът е тук и няма да си ходи.

Но какво е? Опитва ме се да го обясним – чрез филми.

Бях в гимназията, когато прочетох есетата на Херман Брох посветени на кича. Спомням си, че тезата бe – кичът е голям и спасение не дебне отникъде. Спомням си, че характерът на една епоха обикновено е изписан по архитектурната й фасада.

 

Кадри от: Skyfall 2012 и Sherlock 2010- архитектурата транслира историята. Забележете добавените CGI знамена в кадъра с Джеймс Бонд – бонус за гордост.

Брох наричаше Виена столицата на кича, а британския парламент – пример за кич.

 

28 Days Later 2002

Парламентът е построен през 19 век, но в готически стил, който продължава (грубо) 12-15 век. Това е псевдоготика.

Кичът е неавтентичност, преструвка, измишльотина, менте и фалш

Има няколко теории за произхода на думата „кич”. Според една, тя се е появява през 19 век, по амбулантните пазари на Мюнхен и описва нещо, което е направено набързо и евтино, за да е достъпно.

Кадри от: Gone with the Wind 1939, Cleopatra 1963, Alexander 2004

Кичът е евтин, липсва му техника и качество на изпълнение

Липсва дълбочина и дори мисъл, сякаш създателят му е бързал или е бил твърде глупав, за да го (до)измисли.

Нискокачествено 3D: The Mummy Returns 2001, The Hobbit: The Battle of the Five Armies 2014, Hulk 2004

Кичът е шарен

Кадър от: Katy Perry: Part of Me 2012

Тази му характеристика толкова плаши авангардните артисти, че те създават минимализма – като бунт срещу шаренията на романтизма.

Кадри от: North by Northwest 1959

Развитието на капитализма дава шанс на хора с ниско образование да станат магнати, а същото се случва и в болшевишкия свят, където аграрни елементи превземат културата. Това налага добрият вкус (на Запад) да бъде защитен, чрез изграждането на интелектуално взискателен код, който не се поддава на делничната емоционална ангажираност.

Кадри от: Gattaca 1997

В черно-бял свят от хром, бетон, стъкло и алуминий – няма място за шарения. Но в култури белязани от постоянна несигурност (каквато е българската) – „шареното е хубаво”. В подобни култури големи, празни пространства плашат, творческото е опасно, защото е различно, желанието да спориш е задължително, а миналото – винаги по-добро от настоящето.

Кичът е носталгия

Кадри от трилогията филми за Елизабет Баварска (Сиси)- задължителен кич за коледната програма в Унгария и немскоговорящите страни.

Точна метафора е порцелановата сърничка от Lore 2012 (Лоре). Сърничката е традицията, връзката с дома, реда, нещата такива, каквито трябва да бъдат. Но тя e бюргерски кич. Посредствена, утопична идилия за украса на дома.

Кичът цели ефект на мига – да затрогне сега, веднага

“Силни” чувства, кадри от: The Notebook 2004, Armageddon 1998

Кичът е за хлипащите зрители*. В  писмо, до лорд Алфред Дъглас, Оскар Уайлд пише: Сантименталист е човек, който иска да има лукса на емоцията, но без да се налага да плаща за него. Същността на сантименталното е точно такава. Тя пренасочва емоцията от обекта към субекта, като създава фантазията за чувства.

The Theory of Everything 2014

Когато гледате как Стивън Хокинг се парализира, може би плачете. Може би първата ви сълза е за него, но следващите са умилителни сълзи – за това колко прекрасни сте вие, че плачете за Стивън Хокинг, който се парализира. Всъщност The Theory of Everything 2014 (Теория на всичко) в голяма степен е прожекция на кич емоция от бившата му съпруга. Чувствата в подобни филми са декоративни – като китките на заден план.

Разбира се, кичът не е само сантименталност, той може да е жизнелюбие или еротика, но не и порнография – кичът винаги се прави на невинен.

Последният филм на Тим Бъртън – Big Eyes 2014, е за семейство Кейн, едни от най-успешните кич художници. Кадрите са от: Barbarella 1968, The Hottie and The Nottie 2008

И накрая – кичът е поточна линия

Той, както и изкуството, не може да се дефинира, но повечето от нас безпогрешно го усещаме. Кичът е наркотик за масите.

 ________________________________________________

*Ото Ф. Бест смята, че кичът е прицелен към “хлипащите читатели”.

6 мисли по темата “Кичът, обяснен чрез филми

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *