Мълчанието на Бергман

The Silence 1963

Tystnaden / The Silence 1963 (Мълчанието) е третият филм от Трилогия на вярата на Ингмар Бергман. Другите два са Through a Glass Darkly 1961 (Като в огледало) и Winter Light 1962 (Зимна светлина).

Бергман казва, че трите филма не са мислени като една цялост, а са свързани от обща тема – загубата на вяра. Те се отличават с камерен актьорски състав и диалог; действие, което се развива в ден-два; красива, грабваща окото работа на оператора и кинематограф Свен Нюквист; интелектуална дълбочина, която изисква отлична игра от актьорите и замисляне от страна на зрителите.

The Silence 1963 е любимият ми от трите. Той разказва за двете сестри – Естер (Ингрид Тюлин) и Ана (Гюнел Линдблум), и Йохан (Юрген Линдстрьом), 10-годишният син на Ана.

Грабват ме символите и психологията на характерите. Удря ме мълчанието. Човешкото, но също божественото. Бог присъства, чрез своето отсъствие.

Tова е личната ми интерпретация.

„Тишината ме угнетяваше.

Това не бе тишината на тишината. Това бе моята собствена тишина.”*

Черен екран и тиктакане на часовник, което преминава в тракане на влак. Първото нещо, което виждаме е спящо дете. А след него красива жена, която е задъхана от жегата, а до нея още една. Детето се събужда и разтърква очи. В купето на влак сме. Едната жена е руса, с прибрана коса, облечена е в консервативно сако – въпреки жегата.

The Silence 1963

Другата жена е чернокоса, с разпусната коса и широко деколте, в което пърха изпотена, пухкава гръд. И двете жени са в бяло. Блондинката е Естер, брюнетката е Ана.

Танковете

Момченцето излиза навън, за да погледа през прозореца. Влакът профучава покрай композиция с натоварени танкове. Десетки, черни танкове. Този символ се появява отново с развитието на действието.

The Silence 1963

Символ на насилието, войната и унищожението на всичко човешко. Според някои, заради оръдието, танкът символизира фалическото – мъжкото и грубата му сила. Съмнявам се. Войната, която се случва е между Естер и Ана, а не между мъжа и жената.

Градът

Влакът спира в непознат град в чужда държава. Тройката трябва да остане, защото Естер е болна и се нуждае от ден-два почивка, преди да продължи пътя към дома. Не е ясно къде сме. Може да е Централна Европа, може да е Източна, може да е Турция. Важното е, че градът е в безпорядък и война, и говори на непознат език – ад, на абсолютната анонимност. Естер, която е преводач, прави многократни опити да комуникира. Разбирате ли ме? Do you speak English? Sprechen Sie Deutsch? Parlez-vous français? Мълчание.

Хотелът

The Silence 1963 / The Shining 1980

Сестрите се настаняват в двустаен апартамент в грандиозен, но безлюден хотел. Интериорът му, подобно на кубриковия хотел от The Shining 1980 (Сиянието), поглъща гостите в празния си търбух.

Ана

The Silence 1963

Ана е тялото. И тя му се наслаждава. Харесва й да се докосва и да бъде докосвана. Харесва й да се гледа и да бъде гледана. Тя е нарцис. Харесва й да съблазнява.

The Silence 1963

Тя е топла и влажна. Тя е жадна. Движена е от нагона си за удоволствие. Тя е дефиницията на То/Id. То е импулсивно, не признава норми или реалност. То иска секс или смърт. Фройд би ръкопляскал.

Една от революционните сцени, за времето си, е сцената в хотелското вариете. Ана влиза в тъмния салон, за да намери двойка, която се целува страстно. Тя сяда до тях и ги гледа любопитно. Виждат ли я? Ще спрат ли? Не.

The Silence 1963

В нейно присъствие двойката започва да прави бурен секс. Изведнъж Ана изпитва паника и побягва навън. Тя не търси храм, за да се покае, а начин да задоволи собственото си либидо. Странно, но на улицата има само мъже. Или може би Ана вижда само мъже. Тя намира чужд, мълчалив мъж, с когото мълчаливо, животински задоволява нагона си.

Естер

Естер е болна. Не е ясно от какво – туберкулоза или рак, но е сериозно. Тя се мъчи, агонизира, не може да диша. Но продължава да се самоунищожава с цигари и алкохол. Отричайки тялото и смъртта.

The Silence 1963

Тя е умът. Добре образован воайор-интроверт, който съзерцава света през прозореца на стаята си. Тя владее езика и думите. Тя е реалното. Тя е Аз-ът/Ego. Тя е тук, за да контролира импулса, да го рационализира.

The Silence 1963

Естер не може да се свърже с хората. Познавайки реалността, тя иска да се махне от нея. Тя също има нагони и нужди, които обаче я изпълват с погнуса.

The Silence 1963

Его и То са в постоянна битка, но също и в моменти на преговори, когато Егото се опитва да разбере То, да го задоволи, да влезе във връзка с него. Но To нехае. Затова Ана иска смъртта на сестра си, защото Естер й носи чувство на срам и вина.

Конят и каруцата

The Silence 1963

Естер, няколко пъти, вижда през прозореца си каруца, която събира стари мебели. Това е смъртта. В гръцката митология Харон прекарва мъртвите с ладията си към подземния свят на Хадес. В християнската митология конят изпълнява тази функция. Каруцата с боклуци е катафалката на загубените души, последното пътуване. И, за да бъде още по-ясно каруцата влиза в кадър под кобен камбанен звън.

Йохан

The Silence 1963

Йохан тръгва из коридорите на празния хотел, докато Естер и Ана се измъчват една друга. Йохан е чистото, невинното и наивното. Той е „захвърлен” в самотата и празнотата на света. Това едновременно го плаши, но и радва.

Джуджетата

The Silence 1963 / Twin Peaks 1990-1991

Йохан вижда джудже в края на един от дългите коридори. Дейвид Линч dеjа-vu. Двамата се поздравяват учтиво. По-късно Йохан открива цяла стая с испански джуджета, които започват да си играят с него, те го обличат като момиче. Това показва още веднъж невинността на Йохан. Той приема гротеските като напълно естествени – като хора, като приятели.

Старият иконом

Франсиско Гоя „Сатурн изяжда един от синовете си“ / The Silence 1963

Той живее в малка стаичка и чака позвъняване. В началото е страшен – в очите на Йохан. Прилича на Кронос, когато изяжда пред него кренвиршът, който си е донесъл за обяд. Но той се грижи за Естер, почиства я, пои я, храни я, съжалява я.

Музиката

The Silence 1963

Единственият момент, когато хората успяват да се докоснат един друг е моментът, когато звучи Бах. „Музика” – казва Естер. „Мууузика” – отвръща старият иконом. Красиво е.

Ръцете

The Silence 1963

Бергман заснема няколко красиви сцени, в които фокусът е докосването и човешката ръка. Може би най-интимна и нежна е тази, в която Естер се опитва да погали Ана и Йохан, докато спят.

Завещанието

В края Естер решава да „пусне” Ана и да остане сама в празния хотел. За да се мъчи, за да умре. Тя дава на сестра си писмо за Йохан. Бележка написана на непознатия език. Ана се опитва да я разчете, но не може.

В последния кадър Йохан я взима и се вглежда в нея. Естер е спечелила, тя е спасила Йохан от Ана. Сега момчето не може да разчете какво пише, но времето е пред него – то ще избере разума, за да разгадае какво e тайното послание. Йохан има смисъл да живее.

Светът изграден от Бергман е метафора за отсъствието на божественото – за липсата на връзка, топлина и любов. Някои намират филма за потискащо нихилистичен, мрачен, дълбоко депресивен. Така е. Но краят крещи с надежда.

________________________________________________

*Силвия Плат, „Стъкленият похлупак“ (превод: Людмила Колечкова)

6 мисли по темата “Мълчанието на Бергман

  1. О, колко се радвам! Отделено е време за най-Великият! Изтръгнали сме се от холивудския конвейер, и сме отправили взор към миналото, когато го нямаше този тотален комерс, а се е правило истинско, качественото кино. Филмите на Бергман даже са повече от това – те са самото изкуство в чистия му вид. Надявам се времето да отсее модните тенденции и да се върнем отново към истинското, качественото – дано! Но и да не стане така, все ще си има хора, които да го търсят и в крайна сметка ще го намерят. С времето все по-трудно ще става. Но ще го намерят. Бергман! Ремарк! Глътка от най-добрата реколта вино. Държиш я дълго в устата си и се наслаждаваш на страхотния вкус. Все по-рядко се срещат хора с добър вкус.

  2. Уникално ревю на уникално произведение от Бергман!
    Много бих се радвал да видя и други такива ревюта от вас, автора. На филми на Бергман, но може и на други.
    Не използвате много думи, но употребените думи са на точното място и пречупват призмата на филмовото произведение. Не се пропуска дълбочината на филма, без да се навлиза в големи подробности със сложни думи, при което дори и самия автор се обърква. Харесвам отмерения ви стил на писане, какъвто има и Хемингуей. Харесвам, че има и описание на сцените. Както и снимките – добре са подбрани.
    Интересно е това как се сетихте за Кронос. Иначе аз предпочитам Рубенсовия вариант на Кронос.
    Поздрави!

  3. Благодаря, Йордан, че ме сравнявате с Хемингуей.

    Щом ви харесват- ще се опитам да правим по-често подобни ревюта и анализи.

    Използвам малко думи:

    Първо, защото многословието е като придошла река – увлича повече неща от необходимото.

    Второ, защото текстът е онлай. Статистиката сочи, че онлайн читателите прочитат около 18% от стандартна страница А4 (400-600 думи), защото “сканират” с поглед текста, а не го четата дума по дума. Това е начинът, по който технологиите ни променят, нямаме време и търпение за четене.

    Досетих се за Кронос, защото икономът уви колбасът в лист маруля, сякаш е бебе и разигра сценка, в която това “бебе” му се моли: “Не ме изяждай!”.

    А Гоя, защото като дете гледах филм за този художник и сцената, в която рисува Кронос – по стената на къщата си, ме впечатли.

  4. Пак заповядайте.
    Много ми харесват, друго такова ревю из нета няма. Нито като избор на филм, нито като изпълнение.
    Използването на малко думи, е като използването на малко изразни средства в музиката и в картините.
    Един млад пианист е искал да коригира нотите на Шопен, защото му били прекалено прости и пр. Шопен му разрешил, и знаете ли какво станало – разочарование. Младият пианист укорил себе си и позволил на Шопен да стане зад пианото. И такава музика, при това на живо пред много хора, никой не е слушал… До сутринта стояли в притома и в захлас по музиката, която се струяла от ушите им право в душата.
    Същото е при книгите и картините. Голямото майсторство на Хемингуей, Селинджър, Ремарк и Вонегът е в оскъдицата на думи. Те оставят малко думи, но думите които оставят са наситено емоционално и доставят много дълбоки насцентни чувства у четящият.
    Да, Достоевски и Толстой са велики с техни многотомни творби, въплътени с много философия, психоанализа, критика, описания и пр., и пр. Но те не могат по този начин да повлияят на чувствата ти. И прекалено играят с търпението ти. Чрез описателства дълги, подбрани в цели глави за тоалетните в Париж, или Русия, или за каквото и да е. За мен те са като Шишкин и Репин, въобще като реалистите в изобразителното изкуство.
    След като се запознаеш с тях, ти вече искаш нещо по-друго. И оттам попадаш на писателите на 20 век, в частност горе упоменатите и още няколко имена, и това да удря като с парен чук, както се изразяват някои. Те те оставят да четеш между редовете и да се потопиш в насцентните притомни чувства, породени от тях.
    Наистина технологията, бързият достъп до информация, много променя средностатистическия човек. Но това е дълга тема, а аз вече се отплеснах…
    Радвам се на проницателността ви. Разбира се, и на вкусовите ви възприятия.
    А аз пък – Рубенс, защото дълго време ми беше любим художник, дълго преди да дойде преходът. Преходът ми към импресионизма, след това имаше и друг преход… И друг…
    Всичко най-хубаво ви желая и ви благодаря за споделеността!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *