За паралелите и гледните точки… интервю с Росина Пенчева

Росина Пенчева - фотограф

Росина Пенчева е фотограф. Тя предпочита да снима представленията, преди да са започнали, филмите, преди да са заснети, актьорите, преди да са гримирани. Изкуството в процес е вдъхновение и за първата й самостоятелна изложба „Работно заглавие“, 2014 г. През същата година носителят на „Пулицър“ за фотожурналистика Едуард Кийтинг я избира за участие в негов уоркшоп в София.

Последните й проекти са фото инсталацията „Паралели“ и съвместната изложба с Петринел Гочев и Рин Ямамура, посветени на 70-годишнината на ДТ „Рачо Стоянов“, Габрово.

Prozekcia: Кои са най-интересните паралели, които откри?

Росина Пенчева: Най-силният паралел, който открих, беше между портретa от 1980 г. на актьора Петър Слабаков и този на Петко Петков от настоящата трупа на габровския театър. Приликата е в крупността на кадъра, в контражурната светлина и най-изумителното – в посоката на погледа и в изражението им.

Петко Петков – първи репетиции на „Жана д’Арк” – режисьор Петринел Гочев, сезон №70 (2014 – 2015) / Петър Слабаков в сцена от представлението „Вяра” – режисьор Цветан Цветков-Молловски, сезон №36 (1980 – 1981)

Друг паралел, който избрах да покажа, е между две сцени с коне, в които режисьорското решение е коренно различно. Едната е представена чрез изразното средство на пантомимата, а другата – с дървени кончета, наподобяващи детски играчки, но с размер на истински конe.

Виктор Терзийски и Силвия Паскова в „Къде отиваш, конче” от Рада Москова – режисьор Невена Митева, сезон №43 (1987 – 1988) / Ивайло Драгиев, Гергана Змийчарова, Надежда Петкова и Магдалена Славчева в сцена от представлението „Жана д’Арк” – режисьор Петринел Гочев, сезон №70 (2014 – 2015)

P: Разкажи ни повече за инсталацията.

Р.П.: Тя е нагънато на хармоника изображение, което съдържа едновременно две различни фотографии. Едната е архивен черно-бял кадър от репертоара на габровския театър за периода 1945 – 1990 г., другата е съвременен цветен кадър от моята работа по постановките „Ромео и Жулиета” (2013 г.) и „Жана д’Арк” (2015 г.) на Петринел Гочев.

„Гледни точки“ – откриване

Заставайки срещу таблото с фотографиите, вертикалите на снимката се „сглабят” пред очите в движение. Това е стара технология, която имах желание да ползвам за изразно средство още преди 4 години.

P: Защо реши да се поровиш из снимковия архив на театъра?

P. П.: Исках да разбера как са изглеждали предсталенията тогава, какви са най-старите запазени снимки, и най-вече, правели ли са се “снимки зад кулисите” в онези години.

Беше много вълнуващо – първо откривах само тук-там из шкафовете по някоя малка снимка сред множеството пиеси, постепенно попадах и на фотографии в значително по-голям размер (около 30 х 50 см), но бяха малко. Открих огромните камари с този размер едва накрая. Изненадах се, че бяха копирани на хартия, по-скоро очаквах, че ще намеря негативи, а нямаше нито един. На гърба на повечето снимки има описание – година, представление и актьори. Оказа, че липсват кадри от първите 20 години от създаването на театъра. Тогава отидох в Държавен архив – Габрово, където намерих снимките и от този период.

Р: Какво друго откри в архива?

Р. П.: От книга, издадена за 60-годишнината на театъра, разбрах, че голямата актриса Невена Коканова е получила званието „актриса” именно с роля в габровския театър. За съжаление, обаче, октрих само една снимка с нея. Тя е включена в „Паралели”. Изводът, до който стигнах е, че част от преставленията и актьорите, които събудиха интерес у мен, четейки книгата, не присъстват сред наличните фотографии. Не открих и снимки зад кулисите.

Невена Коканова (на черно-бялото изображение) в ролята на Камий в „С любовта шега не бива” от Алфред де Мюсе - режисьор: Любомир Шарланджиев, сезон №13 (1957 – 1958). Цветната снимка е от „Жана д’Арк”

Р: Какво направи с целия събран материал?

Р. П.: Докато ги разглеждах и дигитализирах, открих герои и актьори, които ми напомниха на Робър де Ниро и Дани де Вито. Тогава осъзнах, че човек, разглеждайки снимки с лица и сцени, неизбежно ги сравнява и прави непрестанни асоциации. Седнах пред компютъра и за отрицателно време събрах първите десетина двойки прилики и връзки, за които се сещах. Показах ги на екипа. Смехът им ме ориентира, че се получава и продължих в да търся подобни съпоставки. Събрах около 30 двойки минало – настояще. Използвах 26.

Малка част от снимковия архив – актьор от настоящата трупа на театъра разглежда портрети на актьори от предишни трупи

Дигитализирането на този архив е възможност да бъде създадена онлайн галерия с тях – по примера на www.lostbulgaria.com. Скоро тя ще е готова. В нея ще бъде включен и съвременният дигитален архив.

P: Какво те привлича в изкуството в процес?

Р.П.: За мен изкуството в процес е същинският творчески процес, а не крайният резултат. Творческият процес представлява емоционална буря – увереност, съмнение, прозрение, скептицизъм, егоизъм, страх, удовлетворение, разочарование, вдъхновение…

 

Детайл от фото инсталация „Паралели”

Това е така за тези, които работят всеотдайно и остават верни на собственото си усещане за това, което създават. От друга страна, интересно е да се наблюдава развитието на създаваното – от плана, скицата, макета, сценария… през опитите – неуспешни и успешни… до крайната цел. Понякога реализацията надскача идеята, въпреки трудностите, понякога – не, понякога именно неуспешните неща водят до нови по-добри идеи. Всичко това ме вдъхновява и се стремя да го разкажа във фотографиите си.

Р: Има ли филм, който би искала да снимаш зад кулисите?

Р.П.: От гледна точка на работния процес, може би „Шърли: представа за реалност” на австрийския режисьор Густав Дойч. Преди време ходих на един от филм фестите в София, където той имаше майсторски клас. Там видях няколко кадъра от работата зад кулисите. Филмът е с уникално визуално решение – всички сцени са с декори, които пресъздават съвсем точно няколко от картините на американския художник Едуард Хопър. Декорите обаче не са реалистични, а са буквално като нарисувани от Хопър. Филмът създава едно много странно усещане за реалност.

Мисля, че въпросните декори в комбинация с екипа и реалността по създаване на филма са голямо предизвикателство и богатство за снимане – смесица от действителност и фикция.

Режисьорът Петринел Гочев по време на репетиции

Р: Кои са любимите ти 5 филма?

Р.П.: All That Jazz на Боб Фоси и Birdman на Иняриту, документалният Scratch, които са точно по темата, която снимам. Други – Kill Bill на Куентин Тарантино, Man on Fire на Тони Скот, Samsara на Рон Фрики и Home на Ян Артус Бертранд, и много други…  след малко ще се сетя и за по-любими, но ще е късно.

Р.: Благодарим ти, Росина. Ще те държим на фокус.

Рин Ямамура (сценограф и костюмограф) и Елизабет Попова (актриса) в шивашкото ателие на Драматичен театър – Габрово

Вижте „Паралели”
Следвайте „Гледни точки”
А портфолиото на Росина можете да разгледате ТУК

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *