WTF, изкуство!

The Forbidden Room 2015

Преди месец възпитаник на Оксфорд ми обясни, че думата сноб/snob е абревиатура на латинското sine nobilitate, което ще рече „без благородство”. Snob е било поставяно до името на студенти от Оксфорд или Кеймбридж, за да посочи – например в списък за лъскава вечеринка, че това лице е без благороден произход. Хубава история, ама снобска.

През 18 век думата snob е означавала чирак обущар. Студентите от Кеймбридж започват да я използват по адрес на всеки, който не е студент, не е образован. През 19 век думата започва да значи това, което и днес – вулгарен, амбициозен човек, който имитира вкус и стил без да ги разбира, за да постигне прогрес в неестествена за него среда и съсловие.

Днес има модни сноби, винени сноби, оперни сноби, а напоследък бирени и даже еко-био сноби.

The Forbidden Room 2015

Мисля, че модерното изкуство злоупотребява със снобизма у съвременната публика. Облагодетелства се финансово от интелектуалната несигурност на хората да кажат, че не разбират или не харесват нещо, което снобите вече са класифицирали като „гениален шедьовър”.

Тези мисли ме налегнаха, докато гледах The Forbidden Room 2015 – първо те, а после скуката.

The Forbidden Room 2015

Можем да наречем филмът на Гай Мадин зашеметяващ. Въпросът е: колко зашеметяване можете да понесете?

The Forbidden Room 2015 е без конкретен сценарий. Оргия от цветове, думи, типография и кадри, в която формата измества функцията. Ексцентричен, даже налуден inception – една некохерентна история прелива в друга, а после в трета и четвърта. Абсурд погълнал абсурд, намазан с абсурд, посолен с абсурд, който си играе на нерви с търпението ви.

Колаж: Кадри от Garbage – Stupid Girl, Smashing Pumpkins – Cherub Rock, Rob Zombie – Dragula, Red Hot Chili Peppers – Under the Bridge

Формата е артистична, подозирам направена с усилие и може би някакво умение. Представете си, насечен монтаж на надраскани изрезки от неми филми и порно от 70-те, колажирани с инстаграмски филтри. Цялото може да издържи 5 минути като отличен MTV клип от 90-те.

The Forbidden Room 2015

Бих прожектирал този „гениален шедьовър” на стена в нощен клуб, докато бичи дъбстеп, а наоколо е пълно с леко лепкави, нашмъркани с кокаин хора. Просто фон.

Като повечето представители на модерното изкуство и това остава единствено израз на себе си, без желание да комуникира нещо проницателно, вдъхновяващо, умно, мъдро, оригинално, смешно или красиво. Йоко Оно, която пищи в галерия. „То” съществува, защото е скандално, неразбираемо, грозно и безсмислено. „То” съществува, защото е. Един престорено творчески acid trip из киното.

Казвам го с ясното съзнание на човек, който харесва фантасмагориите на Сатоши Кон и Дейвид Линч, психарии в стил Holy Motors 2012 (Свети мотори). Затова ще обърна мнението ми за последния, за да опиша този.

Мнението ми в едно изречение:

Не знам точно какво гледах, но не ми хареса.

3 мисли по темата “WTF, изкуство!

  1. Марк Твен e известен с омразата си към творчеството на Джейн Остин. Всеки път, когато чета “Гордост и предразсъдъци” – казва той – искам да отиде до гроба й, да я изровя и да й счупя черепа със собствения й пищял.

    Поуката от историята е, че не можеш да задоволиш всички очаквания, по всяко време и навсякъде. Мнението ми, лично и честно, е за работата, а не за човека, чието цялостно творчество ми е непознато.

    Вчера post factum слушах Марк Кермоди, известният критик на BBC, разбрах, че този “филм матрьошка” е започнал живота си като арт инсталация.

    Кермоди смята, че това не е най-доброто от режисьора и препоръчва другите му филми на тези, които искат да разберат Мадин. Засега аз няма да съм от тях. Може би след време, ако ми се появи нужда :)

  2. Твърде критично ми се стори.

    Иначе харесвам и Остин и Мадин. :)

    Този още не съм гледал и имам да си наваксвам още доста от обемното му творчеството му, като „The Saddest Music in the World“ и „Brand Upon the Brain! A Remembrance in 12 Chapters“ ми се струват подходящи за загрявка.

    Иначе Мадин директно ме хваща с дрийм логиката си и сюрреализъм, който просто поглъщаш, невъзможен за рационална дисекция, както може би само Линч ми е действал преди, но със силното залитане към изразните средства на нямото кино, които не се нравят на всеки.

    Малко преди това ревю, преглеждах едно друго – http://acidemic.blogspot.bg/2016/03/just-whoa-stories-guy-maddin-canadian.html и ми направи впечатление контрастът между двете.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *