Synecdoche, New York – как частта погълна цялото

Не плача често, всъщност почти никога. В събота направих изключение. В събота гледах Synecdoche, New York 2008 (Синекдоха, Ню Йорк), режисьорския дебют на Чарли Кауфман. Той създава нещо толкова дълбоко, толкова голямо и толкова объркващо, че те оставя без думи.

Представете си, че сънят ви е прекъснат от гаден радиобудилник. Депресивен глас чете депресивна поезия. Ставате. Поглеждате в отражението на огледалото срещу вас. Вие сте дебел мъж на средна възраст и оплешивявате. Слагате си очила, поглеждате навън. Есен е. Телефонът звъни, никой не вдига. Млякото в хладилника се е пресякло. Четиригодишната ви дъщеря не престава да бръщолеви за цвета на акото си. Телевизията съобщава, че някъде са умрели 73 000 души. Вестникът е пълен с още смърт. Докато се бръснете налягането избива кранчето на чешмата, а то ви сцепва веждата. Водата ви попарва. Всичко подгизва. Вие сте в кръв. Няколко часа по-късно пред семейния терапевт жена ви признава, че има фантазии как умирате, за да може тя да започне всичко отначало – на чисто и без вина. Петък е.

Филип Сиймор Хофман е Кейдън Котард, провинциален режисьор с наднормено тегло, ужасна хипохондрия и мечта – да направи най-великата, честна и смела театрална постановка на света. В началото на филма мислите, че ще гледате нещо в стил Уди Алън – духовита, камерна комедия, която ще се развива в дома на двама интелектуалци. Не е това.

После, когато тялото на героя започва да реагира на емоциите му, мислите, че филмът прераства в трагикомичния роман “Бял шум” на Дон Делило. В него главният герой бавно се дезинтегрира под въздействието на консуматорското общество, медиите и всепоглъщащия страх от смъртта. Не е и това.

Мащабите са още по-големи. Делото на Кейдън Котард се превръща в чудовищна театрална продукция, която се готви десетилетия. Тя става голяма колкото живота, дори по-голяма – тя поглъща живота. Времето тече светкавично. Десетки избори са направени. Стотици избори са пропуснати. Милиони грешки са допуснати. Жените идват и си отиват. Хората умират. Декорите стават все по-големи и по-големи. Единственото, което винаги е с него е самотата.

Изпълнението на Филип Сиймор Хофман е опустошително. Преживявате заедно всичко, което се случва на героя. Депресия, раздразнение, херпеси, обриви, тремори, пристъпи, подутини и сухо гърло, проблемни зъби, трудно преглъщане, страх, срам, страдание, самота, сълзи, гняв, омраза, мъка, импотентност, бръчки, старост, парализа, отчаяние, желание, изтощение, смърт…

Чарли Кауфман е сценаристът на: Being John Malkovich 1999 (Да бъдеш Джон Малкович), Adaptation 2002 (Адаптация) и един от най-хубавите филми за любовта, които съм гледал Eternal Sunshine of the Spotless Mind 2004 (Блясъкът на чистия ум). Като режисьор той горещо желае да направи филм, който е всичко друго, но не средностатически. Филм, който пренебрегва формулите. Филм, който разтърсва ума и чувствата. Филм – театрална пиеса. Защото сигурен съм, че ако го гледате след 5 години, той ще ви се стори различен. Това му нескромно желание може единствено да бъде аплодирано. Гледайте Synecdoche, New York, ако имате отворено сърце и ум. Той ще ви докосне, ако сте смели да стигнете до края.

Мнението ми в едно изречение:

Един от най-амбициозните и трогателни филми, които съм гледал някога.