Миналата седмица ООН назначи Главен преговарящ за посрещане на представители на извънземни цивилизации. Дипломатическата мисия е поверена на 58-годишната астрофизичка Мазлан Отман от Малайзия. Най-вероятно е те да дойдат, защото ние няма да ходим никъде. Ако си спомням Артър Кларк, трябваше да сме заселили Луната преди 20 години. Още не сме изпратили и един сопол до Марс, а той буквално е камък в задния ни двор.
Нека да помислим. На пътници движещи се с със скорост, близка до скоростта на светлината, ще са необходими милиони години, за да стигнат до нас – дори да идват от най-близката съседна система. Ако съдим по качествата на филмите, които гледам напоследък, подобно пътешествие не си струва. По тази причина не сме писали ревюта миналия месец, а и защото имаме блог политика да не бъдем излишно негативни. Силата на критиката ни се основава единствено на слабостта на филма.
Затова ще ви припомним един стар и много любим на всички нас филм.
Stranger than fiction 2006 (Не може да бъде) е история за мъж на име Харолд Крик и неговия ръчен часовник. Харолд Крик живее самотен живот, изчислен до секунда. Той е човек на числата, не на думите. А неговият часовник казва дори по-малко. Всичко се променя, когато един ден Харолд (Уил Фарел) започва да чува женски глас, който разказва какво ще му се случи след малко. След първоначалното объркване и няколко психиатрични прегледа, Харолд получава помощ от професора по литература Джулс Хилбърт (Дъстин Хофман). Харолд открива, че гласът е на писателката Карен Ейфел (Ема Томпсън), която пише книга за герой с неговото име. Това, което Карен пише се случва на Харолд. Проблемът – Карен убива всичките си герои в края на книгите си.
Режисьор е Марк Форстeр, чийто пробив бе Monster’s Ball 2001 (Балът на чудовищата), а последното негово нещо, което сме гледали е Quantum of Solace 2008. Аплодисментите са за сценаристът Зак Хелм. Филмът е написан отлично – диалозите са забавни и истински, монолозите интересни, целият разказ – завладяващ.
Това е най-добрият филм на Уил Фарел, защото е единственият, в който той не е просто глупав. Ема Томпсън играе без грим, за да пресъздаде мъката и отчаянието от творческата криза в която е героинята й. Дъстин Хофман доказва, че е голям, защото приема поддържаща роля. Уверено партнира на Фарел във всяка сцена, без да се опитва да изпъкне или да я открадне. Ще се влюбите в Маги Гиленхал и героинята й Ана Паскал – собственик на пекарна и лош платец на данъци.
Идеята за филма е инспирирана от романа “Мъгла” на Мигел де Унамуно. В него героят желае да се самоубие, но открива, че е част от разказ създаван от писател. Героят се среща със своя писател. Унамуно казва на героя си, че не е истински и следователно не може да умре. Героят се връща у дома и… умира.
Няма да ви кажа дали има смърт в Stranger than fiction – гледайте го. Но със сигурност има баварски сладки. Защото заедно с усмивката, прегръдката и малките жестове на доброта баварските сладки са нещата, които ни помагат да оцелеем всеки ден.
Мнението ми в едно изречение:
Доказателство, че можете да разкажете смешна история – умно.
Тъкмо тези дни гледах Stay и The Kite Runner – други два филма на М.Ф. Много различни един от друг, но много много хубави. Също МНОГО се изненадах, че човекът е… немец. Но пък вече ми е любим 🙂
Stay не е ли много тежък?
Неееее, Stay е като Inception без action :)) Поради което по-объркан, по-силен и с непреднамерено щастлив, т.е. свободен за тълкуване : D край.