FUCK! Диктатурата на лелките

Take away the right to say „fuck“ and you take away the right to say „fuck the government“.
Лени Брус

Миналата година изобилстваше с хубави документални филми: Lemonade 2009, Inside Job 2010, Waiting for Superman 2010, Restepo 2010, Public Speaking 2010.

Вчера гледах още един. Той разказва за MPAA, рейтинговата система за филми, сериали, музика, игри в САЩ. Тя е доброволна и никой не е задължен да я следва. Но без рейтинг или с лош рейтинг (NC-17) вашият филм е обречен на две-три прожекции в някое арт кино. А по-лошото е, че дори да излезе на DVD няма да можете да го рекламирате и ще бъде много трудно да го продавате, защото големите разпространители ще ви откажат.

This Film Is Not Yet Rated 2006 е филм на Кърби Дик, той дава информативен, провокиращ и с чувство за хумор поглед върху корупцията и цензурата на словото и творческата изява в Америка.

Проблемът – MPAA е обществена организация и като такава би трябвало да е прозрачна, НО не е. Тя действа в пълна секретност и никой не знае:
–    кои са хората, които гледат филмите и решават съдбата им
–    какви са правилата, които следват, когато го правят
–    защо независимите филми получават по-лош рейтинг от студийните, ако съдържат еднакви сцени и език

Кърби решава да наеме частни детективи, за да намери истината. А тя е такава, каквато очаквате – група „обикновен американци“  оценяват, пренаписват, прекрояват, санкционират всеки филм направен или желаещ разпространение в САЩ. Повечето членове на тази комисия са жени-лелки, другата част са мъже-лелки.

Ако искате да убиете нещо – направете комитет от лелки.

Това, което филмът няма да ви каже е, че всеки един от нас може да стане лелка. Знам го, защото работя в рекламата. В рекламата също има MPAA комисии, наричат се фокус-групи. Те са сбор от произволно събрани „средностатически граждани“ – таксиметровият шофьор, който люпи семки – дори, когато няма; бившата учителка по литература –  тя винаги е възмутена, русата студентка от УНСС, бойният пенсионер, домакинята, интелектуалецът, модерната жена…

Тези хора могат да оценяват, поправят, съветват и решават за всичко. От смешността на смешката, през подбора на цветовете и композицията в една картина, до писателските способности на Джеймс Джойс или режисьорските умения на Дейвид Финчър.

Резултатът винаги е един и същ – посредственост.

Той би бил такъв дори, ако в комисията имаше университетски професори. Защото и те са хора. А хората изпитват нещо, което в психологията наричат ефект на Хоторн – склонността ни да променяме поведението си, когато трябва да отговаряме на въпроси, изказваме мнение, взимаме решения и други хора ни наблюдават, докато го правим.

В такава ситуация разцъфва букет от егоизъм, нарцисизъм, конформизъм, снобизъм, пуританизъм, интелектуален малапропизъм, банална парвенющина и… ставаме лелки. Квачки загрижени за морала, децата, обществото, бъдещето, вкуса и перлите.

В своя дневник Марк Твен пише: „Природата не познава нищо срамно, хората го създават.“ А лелките откриват срамното дори на места, на които вие не можете. От рекламата знам и друго – най-успешната група за решения се състои от 3-ма души, като двама от тях отсъстват. Затова моето решение е: Гледайте This Film Is Not Yet Rated 2006!