ПОСТ НА ПРОМОЦИЯ

… вдъхновен от момичето,
което хвърли Cosmo и взе брошура на Lidl

 

Краят на 90-те и началото на 2000-те г. е бумът на антиконсумеристки филми, които алармират, че новият световен ред, движен от ценностите на потребителската култура, е вреден, лош, зъл – както в икономически, така и в социален и личностен план. Борете се. Ресурсите на Земята се изчерпват. Корпорациите искат да ни превземат. Обезличават ни. Чрез покупката  на даден  продукт се превръщаме в роби на марките. „Разпадаме се вътрешно“, пишат критиците на необузданата консумация.

През 2004 г. независимото американско кино даде своята реплика със Super Size Me. Морган Спърлок наказва тялото, връзката и принципите си, за да покаже какво се крие зад „грижата за клиента“ на McDonald’s. В продължение на 30 дни режисьорът се тъпче с гигантски порции и суперсайзва теглото и  холестерола  си. Приятелката му отчита намалени сексуални показатели и лошо настроение.

Филмът започва битката с епидемията на свръхкилограмите. До края на годината McDonald’s изтегля  гигантските порции от менюто си, но отрича експериментът на Спърлок да има връзка с решението.

______________________________________________

Същата година се появи и „Чешка мечта“ (Ceský sen 2004) – дипломната работа на студентите по кино Вит Клусак и Филип Ремунда. Идеята за документалния филм идва след доклад от 2002 г., според който 30% от населението на страната пазарува в супермаркети в резултат на нарасналото влияние на рекламата и консумеризма.

Те изграждат фасадата на несъществуващ хипермаркет и правят истинска рекламна кампания – създават брошури, билборди и джингъл за откриването. За да се избегне евентуален юридически проблем за заблуждаване на потребителя, обслужващата агенция Mark BBDO възприема негативния подход: „Не харчете! Не се тъпчете! Не идвайте! Не чакайте!“.

И противно на всяка брандмениджърска логика, той работи (Котлър не го пише така). На откриването идват над 3000 души. Някои разбират посланието за „нуждата от малко свеж въздух“, но болшинството остава разочаровано от несъстоялото се голямо пазаруване.

 

________________________________________________

Три години по-късно Rollende Road Show дойде на четири гуми в България, за да ни представи лично „Пабло във филиала на Плюс” на Рене Полеш – пиеса за вредата от свръхпотреблението.  RRS е платформа, която праща театъра там, където не му е мястото, сред аудитория, която иначе не би отишла да го види. Организаторите избраха езерото в „Дружба“, изградиха сцената във фургон, миксираха музика с кино и театър с видео и допълниха трупата от пътуващи актьори с български. Театърът беше посрещнат с аплодисменти, но не поднесе подобаващите за това културно пространство кебапчета и зрителите го оставиха сам да решава с проблемите си.

________________________________________________

2008-ма беше годината, в която се появи и Food, Inc. – отново документален филм, който направи директна връзка между влошеното качество на храната и големите корпорации. Съкращаването на разходите за производство на продукция рефлектира върху това какво ядем и как изглеждаме.

Лошите калории са силно субсидирани. Супермаркетите предлагат измамно изобилие, контролирано от няколко компании и няколко вида култури.

Така например в кетчупа, сиренето, кексчетата, батериите, фъстъченото масло, крекерите, дресинга, колата, въглищата, пелените, ибупрофена – във всичко има евтина царевица, закодирана като „фруктозен сироп“, „ксантова гума“, „малтодекстрин“, „диглицериди“, „аскорбинова киселина“ и т.н. Това, което купуваме, е идеята за домат, месо или мляко. Действителността не е ферма, а фабрика. Храната се унифицира, защото еднаквото е по-евтино.

Филмът твърди за себе си, че е обективен, но големите компании отказват да вземат участие в него, като го лишават от гледната си точка. За да се предпазим от опасната храна, авторите съветват да подкрепяме местните производители, да купуваме от локални пазари и да се следим етикетите на продуктите.

________________________________________________

През 2010 г. в Барселона се проведе конференция за смаляване на икономическия растеж с  основна цел – да се неутрализират последствията от намаляващите ресурси на Земята. Първият извод от нея е клиентите да не купуват нещо, от което нямат нужда. Следвайки тази линия, „Патагония“ стана първата марка, която призова хората да не взимат продуктите й. За сметка на това предложи алтернативни услуги – поправка, препродаване, рециклиране.

________________________________________________

Само преди няколко седмици излезе новината, че Швейцария закрива всички McDonald’s ресторанти. На фона на глобалните притеснения България също взе мерки срещу хиперконсумацията, като изведе София на първо място по брой молове на глава от населението и най-много синеплекси… и приюти Lidl.

Хард дискаунтърът дойде през 2010 г., като тотално затвърди разграничаването от идеите за намалено потребление. Lidl се настани не само като търговска верига, но и като философия на съществуване. Той допълни наложното от Kaufland  „хубавото е евтино” с трескавата ексклузивност на ограниченото количество (само в „Супер събота“, „Седмицата на…“ и т.н.).

Иван Звездев показа с двата пръста, че си заслужава и всички масово се втурнаха да пазаруват стоки с марка „По-евтино“. „Любими в Германия“ (както звучи на немски името на веригата) за кратко се превърна в mall-a с човешко лице. Тук има всичко – шпули за тример, телескопична ножица с трион, термо бельо от „Седмицата на моториста“, Suddenly – ароматът за 9,99 лв., който победи Шанел. По щандовете ще намерите Freeway  – нещо като Fanta, Monte Santos – нещо като Nescafe, Mister Choc нещо като Mars и Snickers. И понеже са „нещо като“, цената е по-ниска, но не и за сметка на качеството. Само солети „Хрус-хрус“ си нямат подобие (сигурно заради достойните си 0,25 лв.).

Lidl сбъдна мечтата на човека с високи изисквания, но ограничени възможности и остави „антипазаруването“ за други.

И за финал, една песен с пилета и деформирани кокошки: