Агент на ДС, МИ5, ЦРУ, КГБ, Батко Стаменов (Рушен Видинлиев) онанира под псевдонима Цинкограф над съществуващите тайните служби, създавайки свое звено „в сенчестата зона на оргазма” – ПОЛ. Обект на разследванията му са заплетените драми на прехода, които са сведени до съвсем прости – в сферата на междуполовото общуване.
Подобно на „Дзифт”, където богомолката изяжда оплодителя си, жената е доминираща. Тя е гърмяща змия, която се превива между своите оргазми, преди да си смени кожата.
Рушен като агент ми е доста по-симпатичен от Руши певеца. Цинкограф е изобретал, автор на световна конспирация за „изтичане на мозъци по полов път”. Зад агента стои човекът Батко – изоставен от истината за себе си още от мига, в който се появил. Всеки ден от живота е подмяна на собствената му биография. Самозадоволява се от малък. Когато пораства, инструментът на удоволствието вече не е част от тялото, а съдбите на другите. Батко зажижда новата си агентурна идентичност върху труп и бели зайчета. Създава лаборатория за експерименти с абсурда на прехода, който превръща маргинали в лидери. Цинкограф е всевластен. Той подготвя срещите си, пуска дъжда да вали, смуче близалката на комунистическата система, режисирайки по цинично невинен начин нови герои в измисления си свят.
Но в любовта е истински. Там живее своята кино реалност, без да играе роли. Среща момичето с окървавени колене (Ирена Милянкова), което го предупреждава, че носи смърт. В един отворен клас сценаристът Владислав Тодоров беше споделил, че е трудно да се намери фатална жена в българското кино. Героините ни са кахърни. Приятелката на Батко опредеделно е фатална, но с тъгата си.
„Цветът на хамелона” е красив кинематографично. Нормално, след като режисьор е оператотът Емил Христов. Първоначалният свят на соца, в който расте малкият Батко, е изграден в поредица от симетрични кадри, които след това не виждаме. Приказката с момичето се развива в черно-бяло. Като всеки сън. Текстът на Владислав Тодоров смислово тежи. Самия автор виждаме за кратко в една от сцените като шофьор на такси.
В изградения край на комунизма има леки пробиви в достоверността. Кен Кока Кола се върти в ръцете на една от героините с дизайн, който не съм сигурна, че беше такъв преди 20 години. Но тогава нямаше и такова продуктово позициониране. Същото важи и за билборда, смущаващ началото на един сюрреастичен кадър. Странни изглеждаха и някои срещи с майката, които прекъсваха основния сюжет.
Тръгвайки със занижени очаквания, останах доволна. Падам си по мудни филми, в които смешното е показано без смях. Не гледах всепоглъщаща трагедия на травминирания български човек. Защото комунизмът, преходът и Държавна сигурност от проблеми на системата се превърнаха в проблеми и на киното.
Мнението ми в едно изречение:
Не знам дали ще ви хареса, но го гледайте в „Дома на киното”.
Интересно ми е от кое си останала доволна. Този филм е пълен ташак.
Кенчето кока кола не знам, но сиракът Руши носи тренч на Бърбъри и използва Акуа ди Парма (които през 80-те не са съществували въобще).
Историята му е 0. Сещам се за филми, на които началните им надписи имат повече история.
Иначе е заснет добре – факт. Но това важи за всички български филми май 🙂
Г.
Цъки, съгласна съм на 100% с мнението ти за филма. „Пълен ташак“ е най-точното определение!
Майка ми ми подари Acqua di Parma като влизах в казармата. Нотките на бергамот, севилски портокал, кедър и жасмин се смесваха изискано с уханията на въшкарници и пресно събути кубинки. Ех, спомени
Явно само аз харесвам ташаците :).
Срещнах и други подобни коментари, че хората са се изнасяли на 40-тата минута. Силата на филма не е в развитието на историята, а в начина й на поднасяне. В това, че всичко е абсурдно, криво, странно. Нямах намерение да ми хареса, но уви, така стана.
Което поражда много интересен въпрос – кое ни е по-важно: въпросът как или въпросът какво.
Напоследък все по-често си го задавам, когато гледам филми. Всеки може да направи филм, който да изглежда невероятно. Има дори и телефони, с които може да постигнеш много добри резултати. Но виж, съдържанието в по-голямата част почти го няма. Любимият ми пример е аватар – 3Д, незнамсикво, а историята – Покахонтас с космически кораби.
Иначе Любо, ти си бил в казарма след 93-та, нали 🙂
Г.
За „Аватар“ съм напълно съгласна. Ако не го гледаш на 3D, няма и да го забележиш. Все пак мисля, че тук случаят е друг и залага на абсурда. Според мен има само една сюжетна линия, която много куца и седи като нескопосана кръпка върху цялото действие – сцените в болницата. Но тях ги преглътнах на фона на смешното, поднесено, за моя радост, не по начина на „Етажна собственост“.
Иначе Любо, според мен, също не би го харесал.
’94-та 🙂
Да, не съм гледал филма, но затова имаме Галя – сапьорът за българско кино. Ако не я взривят, значи е чисто 🙂
Най-забавният филм, който съм гледала от доста време насам! Много ми хареса! Както и на доста хора, които бяха около мен! А на прожекцията на паметника на съветската армия имаше много хора 🙂
Пред Халите. Стоиш и гледаш. Абсурди да искаш.
А народа, реве, моли се, и иска, някой със сърце и душа да го понесе в един друг свят, свят непознат и интересен. Да го види през очите на герой или герои, да го преживее и почувства, за да го разбере и осъзнае. Да настръхне и да се просълзи. И да когато филма свърши, да има желанието тези мигове да станат и негова реалност.
Това е силата на ИСТОРИЯТА, а филм без история е като да стоиш пред Халите.