Защо уважавам Майкъл Дъглас?

 

Behind the Candelabra 2013 е най-неудобният, неловък, ексцентричен и бизаро филм, който съм гледал. И точно затова ми харесва.

Това е биографичен поглед към Либерачи, „най-добре платеният шоумен в света“. И това е вярно, поне между 1950 и 1970. Талантливият пианист става Майкъл Джексън – преди Майкъл Джексън, като прескача от класика към поп.

Филмът може да бъде харесван по редица причини.

Режисьор е Стивън Содърбърг, който базира разказа си на мемоарите на Скот Торсън, един от множеството любовници на Либерачи. Актьорският състав включва: Мат Деймън (Скот Торсън), Дан Акройд, Деби Рейнолдс и Роб Лоу, който прави комична роля, като психопатичен пластичен хирург.

Костюмите са великолепни. Обстановката правдоподобна – пищна, крещяща, кичозна. Камерата е капан за духа на времето – като в Boogie Nights 1997 (Буги нощи) или Blow 2001 (Дрога), уловени са славата, разгулният живот, ексцеса.

Историята – макар й предсказуема, е весела и тъжа като в Sunset Boulevard 1950 (Булевардът на залеза) или The Aviator 2004 (Авиаторът).

Но причините да изпитвам уважение са: Смелостта и Майкъл Дъглас.

Всички холивудски студия отказват този проект. Въпреки режисьора, въпреки актьорите, въпреки Либерачи. Никой не иска дори да го докосне, защото е „твърде гей“ – дори след Philadelphia 1993 (Филаделфия), Milk 2008 (Милк) и Brokeback Mountain 2005 (Планината Броукбек).

 

Първата смела стъпка е на HBO – телевизията, която уби Холивуд последното десетилетие.  Втората е на Майкъл Дъглас. Защото да играеш Либерачи е шанс за всеки актьор, но не и за всяка звезда.

Звездите са марки. Характеристика на всяка марка е нейната предсказуемост.  Марките са предсказуеми, заради своите ценности. В зависимост от тях, марката има определена бранд еластичност – степен, до която може да се „разтегне“.

Nike има голяма еластичност, благодарение на което може успешно да продава (освен маратонки и анцузи) и спортни часовници, слънчеви очила, развлекателни паркове, а защо не и хранителни добавки, витамини, велосипеди, рок или хип-хоп албуми.

Gillette няма същата еластичност. Над 100 години марката се е съсредоточавала само върху функционалната си ценност – гладко избръснато мъжко лице. Затова не очаквайте скоро серия гримове и лак за нокти Gillette – с рекламно лице Мерилин Менсън.

При звездите е същото. Някои са еластични, други не толкова – но те винаги имат граници. Така, както Nike не може да пусне прах за пране, Мег Райън не може да играе нищо друго, освен сладка, вятърничава блондинка.  Така, като Mercedes не може да скъса с лукса, Кери Ръсел не може да си подстригва косата. Така, както Virgin не може да е в банкерски костюм, Майкъл Дъглас не може да е в нищо друго – освен в банкерски костюм. Да приеме ролята на Либерачи е не просто риск, а лудост. Лудост, която се отплаща.

Оскарът е невъзможен (защото филмът е телевизионен), но уважението е 24-карата. Защото отдавна не бях гледал актьор, който потъва напълно в  характера си, без страх какво ще си помислят хората, критиците, феновете.

Дъглас е актьорска гъба – попива всеки жест, маниер и мимика. Интонацията, походката, грандоманията, талантът, самотата – това е Либерачи.

През цялото време ще го сравнявате с Мат Деймън, който е отличен в стремежа си да покаже еволюцията на Скот Торсън – от стеснителен бисексуален младеж, през диско глезльо, в тотална гейша (и това не е вулгарна шега), до трагично джънки.  Деймън дори се справя с огромната възрастова разлика – актьорът е на 42, а героят му е на 17, когато се запознава с Либерачи, на 24, когато двамата късат и няма 30, когато пианиста умира. Деймън ни лъже с помощта на грим и фитнес, страхотен е – във всички сцени, когато е сам. Но се страхува и проваля повечето сцени с интимност между двамата –  превръща ги в скеч. Тогава не гледате Скот Торсън, а Мат Деймън, който се “прави“ на гей.

Мнението ми в едно изречение:

Бляскав, безстрашен, комичен и стряскащ.