Как филм с толкова малко реч има толкова много текст?

Under the Skin 2013 (Под кожата) е третият филм на Джонатан Глейзър – вторият беше преди 10 години.

Ако не сте чели книгата на Мишел Фейбър, ще бъде трудно да разберете какво става – поне в началото. Връзката с романа е идейна, по-скоро духовна.

Това, което виждате е Скарлет Йохансон, която кара бял микробус по улиците на шотландски градове. Спира. Оглежда се. Наблюдава преминаващите мъже. Сами. В двойки. Групи. Тайфи. И стада. Гледа как пъплят по улиците, пълзят, промушват се, притичват. Роят се като мухи. Тя говори с тях. Усмихва се. Някои се качват при нея – тях води някъде. Неясно къде, но има тъмен, гладък коридор. Тя ги подмамва с тялото си. Те се събличат и бавно, плавно потъват в пода.

Ако не сте настроени, ще го възприемете като нонсенс – не избързвайте. Да, филмът е „арт”, „авангарден” и „сюрреалистичен”, но не претенциозен. Поредица от изнервящи, плашещи, депресиращи, чувствени и даже смешни сцени. Диалогът е малко и доста неясен, безсмислен, даже излишен. Хората са животни, те говорят с телата си.

Филмът не е очевиден, но се усеща. Чувствате го и го разбирате, без някой да ви го обяснява. Силата му е визуална и директно влия върху невроните. Чувате музиката, звуците, шума, ехото. Усещате влагата, дъжда, вятъра, мъглата и снега върху кожата си. На места дори можете да  помиришете или вкусите визията.

Глейзър снима от ръка и със скрити камери, почти документално. Да, скрити камери. Истински мъже се приближават към микробуса, дегизираната Скарлет ги съблазнява, говори си с тях и чак след това, те разбират, че са участвали във филм. Гениално!

Мнението ми в едно изречение:

Огледало за изключителното, под собствената ви кожа.