Три дни в Сараево

Броени дни, преди филмът „Три дни в Сараево” да тръгне по кината, неговият режисьор Николай Тодоров избра нашия блог, за да сподели малко повече за проекта и да ни удостои с честта да гледаме филма преди премиерата му.

Николай е завършил режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2006 г. в класа на проф. Георги Дюлгеров. Още дипломният филм „Минутите след това” му донася няколко международни награди и селекции. Получава и наградата “Jameson” за късометражен филм на София Филм Фест, както и наградата на фестивала в Корк, Ирландия.

Prozekcia: Това първият Ви среднометражен филм ли е?

Николай Тодоров: Да. Имам няколко късометражни преди това. И този беше замислен като късометражен, но стана по-дълъг и решихме да го оставим така. Мисля, че дължината му в момента е единствено възможната.

P.: Защо Сараево?

Н.Т.: Защото е образ на нещо вече изгубено. За мен, както и за персонажите във филма, Сараево е емоция, която все по-рядко изпитваме.

P.: Във филма изследвате връзката човек и място? Как мислите, че този град влияе на героите и обратното?

H.T.: Интересно ми е какво свързва човек с дадено място. Какво го прави близко за него. Какво го кара той да се чувства добре на дадено място и зле на друго.  И как едно място формира даден човек. Kакто и как хората формират дадено място. И какво е един град?  Какво формира духa и атмосферата му?  Може ли духът на даден град да ти е близък, да го чувстваш свой, дори без да си бил там?

Конкретно във филма, Сараево влияе като емоционален ключ към собственото съзнание на персонажите, като  увеличителна лупа към емоционалните им спомени, загнездени дълбоко в паметта им.

P.: Действието се задвижва от сънища. Мислите ли, че в граничността между реалност и сън човек намира себе си?

H.T.: Мисля, че в сънищата няма фалш. Там си откровен със себе си докрай. Не можеш да се скриеш или самозалъжеш. Тревогите, страховете, мечтите, спомените ти, всичко е там.

P.: А вие сънувате ли Сараево?

H.T.: Ако приемем, че Сараево е образ на някаква емоция, на нещо липсващо ни  – то всички ние сънуваме Сараево постоянно.

P.: Името на едната актриса е името и на героинята. Случайно ли е това и има ли влияние върху сценария?

H.T.: Сценарият е писан конкретно за Маргита Гошева. Той е провокиран от нея. Ние се познаваме от преди и много от това, което е персонажът, е самата Маргита. По времето, когато замислях филма,  тя беше в едно особено настроение, което беше много интересно за мен. Исках да уловя именно това настроение, тази нейна неясна тревожност и това усещане да не можеш да намериш мястото си в света, което откривах у нея и да го пренеса във филма.

P.: Как открихте актрисата за втората героиня?

H.T.: Милиана е близка приятелка на моя колега Митко Сарджев. Човек, на когото дължа много. Той ни запозна и още на първата ни среща усетих един открит и свободен дух в нея, който много ми хареса. Тя е пълна противоположност на Маргита и именно затова се допълват добре. Те са като образ на двата пътя – на тревожността и на безгрижността. Колкото Маргита се опитва да премисли всичко и да влезе в него с разума си, толкова Милиана се хвърля сляпо и смело –  с интуицията си.

P.: Филмът е среднометражен, заснет на 35-милиметрова лента и обработен без дигитализиране. Мислите, че дигиталните кадри биха отнели от сетивността на разказа?

H.T.: С оператора Кирил Проданов и художника Елена Стоянова много държахме на това филмът да се снима на 35-милиметрова лента. За нас това е естетическо решение, задължително за този сюжет. Според мен, самият носител е изразно средство, което ти позволява да боравиш с него според нуждите си. Ние имахме нужда от поетичността на лентата, от усещането за време в нея, дори от несъвършенството й. Много важна за филма беше фактурата. На града, на сградите,  на лицата на актрисите… Лентата дава тази фактура на кадъра.

Смятам, че самият класически процес на проявяване беше верен за сюжета на филма.  Още като търсехме архивните кадри, които после влязоха във филма, усещахме, че ни трябва нещо, което да дава това усещане за време, което имаше в архивите. При тях това идваше от несъвършените телевизионни формати на заснемане и архивиране, но някак това несъвършенство се беше превърнало в качество. В нашия случай, това качество,  тази добавена стойност,  според мен, ни даде  филмовата лента.

P.: Музикалната картина също е активна. Как открихте богатия нощен живот на града? Показа ли ви някой местния ъндърграунд?

H.T.: За музикалната картина на филма огромна отговорност носи композитора Христо Намлиев.  Той наистина успя да улови духа на този град, без да е стъпвал в него. А колкото до нощния живот на Сараево, не е трудно да го откриеш, стига да си с отворени сетива. Разбира се, и босненските членове на екипа помагаха всеотдайно както за филма, така и за потапянето ни в потайностите на града.  Благодарен съм на живота, че ме срещна с тези хора, научих страшно много от тях.

P.: Как се свързахте с босненските си продуценти?

H.T.: Чрез приятели. Надето Косева ни свърза с Ясмила Збанич, а тя препоръча хората от pro.ba. Те се оказаха изключително готини и най-важното разбираха какво е истински професионализъм в киното. Разбирахме се с две думи и всичките им действия бяха подчинени на това да са в помощ на филма и автора му, а не просто да си свършат своята работа като чиновници. Може би и именно заради хора като тях босненското кино е спечелило абсолютно всички големи кино награди.

P.: А какво кино бихте искали да правите Вие?

H.T.: Смислено и стойностно кино. Кино, в което човек открива себе си и чувства филма близък. Слава богу, срещам все повече съмишленици, склонни да вървят по този път, който е и по-трудният. Да се прави кино, което не се мъчи да угоди на зрителя, а подхожда към него като съмишленик, като съавтор, с уважение и респект.  Това кино изисква високи естетически критерии, както от авторите, така и от зрителите. Но само така нещата са истински.

За мен е чест да съм част от група автори, които заедно търсят този път към публиката. Помагат си, съветват се, понякога се критикуват и най-важното, опитват се да въвлекат повече хора в разговора за българското кино, който още не се е случил.

В тази група има изключително талантливи хора, на които благородно завиждам.  Творци, създали прекрасни филми като „Ловен парк“ например, или пък документалните „Последната линейка на София“ и „Реки без мостове“, и въобще всички момчета и момичета от „Ракета“, създали прекрасни късометражни и пълнометражни филми, в които се опитват да общуват с публиката по един интелигентен и красив начин. Следете имената им, защото ако може да се случи нещо значимо в българското кино, то те неминуемо ще са замесени.

P.: Кои са любимите Ви 5 филма?

H.T.: Всеки път са различни, според това в какво настроение и  състояние на духа съм. В този момент например са – „Дискретният чар на буржоазията“ на Луис Бунюел, „Миналата година в Мариенбад“ на Ален Рене, „Крадци на велосипеди“ на Виторио Де Сика, „Добро утро“ на Ясуджиро Озу и  „Дървото на живота“ на Терънс Малик. Но можеха да са и „Баща в командировка“ на Емир Костурица, „Фотоувеличение“ на Микеланджело Антониони, „Тенекиеният барабан“ на Фолкер Шльондорф, „В настроение за любов“ на Уон Кар Вай, и „Персона“ на Ингмар Бергман. А защо не и „Слънцето и сянката“ на Рангел Вълчанов, „Земя“ на Захарий Жандов, „Отклонение“ на Гриша Островски и Тодор Стоянов, „Бялата стая“ на Методи Андонов и „Авантаж“ на Георги Дюлгеров

P.: Благодарим и приятно пътуване по кината!