Мълчанието на Бергман

Tystnaden / The Silence 1963 (Мълчанието) е третият филм от Трилогия на вярата на Ингмар Бергман. Другите два са Through a Glass Darkly 1961 (Като в огледало) и Winter Light 1962 (Зимна светлина).

Бергман казва, че трите филма не са мислени като една цялост, а са свързани от обща тема – загубата на вяра. Те се отличават с камерен актьорски състав и диалог; действие, което се развива в ден-два; красива, грабваща окото работа на оператора и кинематограф Свен Нюквист; интелектуална дълбочина, която изисква отлична игра от актьорите и замисляне от страна на зрителите.

The Silence 1963 е любимият ми от трите. Той разказва за двете сестри – Естер (Ингрид Тюлин) и Ана (Гюнел Линдблум), и Йохан (Юрген Линдстрьом), 10-годишният син на Ана.

Грабват ме символите и психологията на характерите. Удря ме мълчанието. Човешкото, но също божественото. Бог присъства, чрез своето отсъствие.

Tова е личната ми интерпретация.

„Тишината ме угнетяваше.

Това не бе тишината на тишината. Това бе моята собствена тишина.”*

Черен екран и тиктакане на часовник, което преминава в тракане на влак. Първото нещо, което виждаме е спящо дете. А след него красива жена, която е задъхана от жегата, а до нея още една. Детето се събужда и разтърква очи. В купето на влак сме. Едната жена е руса, с прибрана коса, облечена е в консервативно сако – въпреки жегата.

Другата жена е чернокоса, с разпусната коса и широко деколте, в което пърха изпотена, пухкава гръд. И двете жени са в бяло. Блондинката е Естер, брюнетката е Ана.

Танковете

Момченцето излиза навън, за да погледа през прозореца. Влакът профучава покрай композиция с натоварени танкове. Десетки, черни танкове. Този символ се появява отново с развитието на действието.

Символ на насилието, войната и унищожението на всичко човешко. Според някои, заради оръдието, танкът символизира фалическото – мъжкото и грубата му сила. Съмнявам се. Войната, която се случва е между Естер и Ана, а не между мъжа и жената.

Градът

Влакът спира в непознат град в чужда държава. Тройката трябва да остане, защото Естер е болна и се нуждае от ден-два почивка, преди да продължи пътя към дома. Не е ясно къде сме. Може да е Централна Европа, може да е Източна, може да е Турция. Важното е, че градът е в безпорядък и война, и говори на непознат език – ад, на абсолютната анонимност. Естер, която е преводач, прави многократни опити да комуникира. Разбирате ли ме? Do you speak English? Sprechen Sie Deutsch? Parlez-vous français? Мълчание.

Хотелът

Сестрите се настаняват в двустаен апартамент в грандиозен, но безлюден хотел. Интериорът му, подобно на кубриковия хотел от The Shining 1980 (Сиянието), поглъща гостите в празния си търбух.

Ана

Ана е тялото. И тя му се наслаждава. Харесва й да се докосва и да бъде докосвана. Харесва й да се гледа и да бъде гледана. Тя е нарцис. Харесва й да съблазнява.

Тя е топла и влажна. Тя е жадна. Движена е от нагона си за удоволствие. Тя е дефиницията на То/Id. То е импулсивно, не признава норми или реалност. То иска секс или смърт. Фройд би ръкопляскал.

Една от революционните сцени, за времето си, е сцената в хотелското вариете. Ана влиза в тъмния салон, за да намери двойка, която се целува страстно. Тя сяда до тях и ги гледа любопитно. Виждат ли я? Ще спрат ли? Не.

В нейно присъствие двойката започва да прави бурен секс. Изведнъж Ана изпитва паника и побягва навън. Тя не търси храм, за да се покае, а начин да задоволи собственото си либидо. Странно, но на улицата има само мъже. Или може би Ана вижда само мъже. Тя намира чужд, мълчалив мъж, с когото мълчаливо, животински задоволява нагона си.

Естер

Естер е болна. Не е ясно от какво – туберкулоза или рак, но е сериозно. Тя се мъчи, агонизира, не може да диша. Но продължава да се самоунищожава с цигари и алкохол. Отричайки тялото и смъртта.

Тя е умът. Добре образован воайор-интроверт, който съзерцава света през прозореца на стаята си. Тя владее езика и думите. Тя е реалното. Тя е Аз-ът/Ego. Тя е тук, за да контролира импулса, да го рационализира.

Естер не може да се свърже с хората. Познавайки реалността, тя иска да се махне от нея. Тя също има нагони и нужди, които обаче я изпълват с погнуса.

Его и То са в постоянна битка, но също и в моменти на преговори, когато Егото се опитва да разбере То, да го задоволи, да влезе във връзка с него. Но To нехае. Затова Ана иска смъртта на сестра си, защото Естер й носи чувство на срам и вина.

Конят и каруцата

Естер, няколко пъти, вижда през прозореца си каруца, която събира стари мебели. Това е смъртта. В гръцката митология Харон прекарва мъртвите с ладията си към подземния свят на Хадес. В християнската митология конят изпълнява тази функция. Каруцата с боклуци е катафалката на загубените души, последното пътуване. И, за да бъде още по-ясно каруцата влиза в кадър под кобен камбанен звън.

Йохан

Йохан тръгва из коридорите на празния хотел, докато Естер и Ана се измъчват една друга. Йохан е чистото, невинното и наивното. Той е „захвърлен” в самотата и празнотата на света. Това едновременно го плаши, но и радва.

Джуджетата

Йохан вижда джудже в края на един от дългите коридори. Дейвид Линч dеjа-vu. Двамата се поздравяват учтиво. По-късно Йохан открива цяла стая с испански джуджета, които започват да си играят с него, те го обличат като момиче. Това показва още веднъж невинността на Йохан. Той приема гротеските като напълно естествени – като хора, като приятели.

Старият иконом

Той живее в малка стаичка и чака позвъняване. В началото е страшен – в очите на Йохан. Прилича на Кронос, когато изяжда пред него кренвиршът, който си е донесъл за обяд. Но той се грижи за Естер, почиства я, пои я, храни я, съжалява я.

Музиката

Единственият момент, когато хората успяват да се докоснат един друг е моментът, когато звучи Бах. „Музика” – казва Естер. „Мууузика” – отвръща старият иконом. Красиво е.

Ръцете

Бергман заснема няколко красиви сцени, в които фокусът е докосването и човешката ръка. Може би най-интимна и нежна е тази, в която Естер се опитва да погали Ана и Йохан, докато спят.

Завещанието

В края Естер решава да „пусне” Ана и да остане сама в празния хотел. За да се мъчи, за да умре. Тя дава на сестра си писмо за Йохан. Бележка написана на непознатия език. Ана се опитва да я разчете, но не може.

В последния кадър Йохан я взима и се вглежда в нея. Естер е спечелила, тя е спасила Йохан от Ана. Сега момчето не може да разчете какво пише, но времето е пред него – то ще избере разума, за да разгадае какво e тайното послание. Йохан има смисъл да живее.

Светът изграден от Бергман е метафора за отсъствието на божественото – за липсата на връзка, топлина и любов. Някои намират филма за потискащо нихилистичен, мрачен, дълбоко депресивен. Така е. Но краят крещи с надежда.

________________________________________________

*Силвия Плат, „Стъкленият похлупак“ (превод: Людмила Колечкова)