Не харесвам тийнейджърски филми или както им казваха, когато аз бях на тази възраст – детско-юношески.
Не ги харесвах тогава, не ги харесвам и сега.
Не харесвам филми, в които жени носят розова перука, хипстърска шапка и жилетка, полусвалена под рамото.
Не харесвам филми, в които героите влизат в магазин за плочи, VHS касети, дрехи втора употреба или „винтидж” мебели.
Не харесвам филми, в които богати хора са оскърбени от факта, че са такива.
Не харесвам филми, които неспирно подхвърлят заглавията на други филми.
Не харесвам филми, в които героите са умни, красиви и талантливи страдалци, на които светът пречи да разгърнат целия си потенциал.
Не харесвам филми, в които бащата е по-женствен от майката.
Не харесвам филми, в които героите носят твърде големи кубинки с развързани връзки и си влачат краката.
Не харесвам филми, в които главният герой има плакат на Франсоа̀ Трюфо̀.
Не харесвам филми направени за хора с мошенически бради, ненужни слънчеви очила и шалчета, омотани около крещящата претенция на повърхностния ум и фасона на амортизирана кокетка.
Не харесвам филми със заглавие като: Me and Earl and the Dying Girl 2015 (Аз и Ърл, и умиращото момиче)…
…освен, когато ги харесвам.
Последните две-три години, благодарение на Джон Грийн, чиито книги са ми познати, има ренесанс на юношеската литература и кино. В тях сюжетът е за малко смотан, но много умен гимназист, който е влюбен в не много красиво, но не чак грозно момиче, което прилича на Елън Пейдж, преди да признае, че е гей. Диалогът е пъргав, наивен и ироничен. Често съставен от думи, чиято дължина превишава речевата ширина на съвременния американски тийн, което го прави дълбоко нереалистичен, но много симпатичен.
Нещо се случва и това нещо е от света на възрастните – някой се пропива, продрусва, изчезва, забременява – точно като в Juno 2007 (Джуно) или… се разболява от рак, точно като в The Fault in Our Stars 2014 (Вината в нашите звезди). Героите трябва да пораснат заедно, бързо и политически коректно.
Аз е Грег, Ърл си е Ърл, а умиращото момиче е Рейчъл. Да, тя има рак. Тук вече сте сигурни, че няма да ви хареса. Но изненада! Този филм ме очарова.
Двете му обективни предимства са:
Начинът, по който е написан.
Има задължителните неискрени „инди” клишета, но на повечето места прозира добротата на сърцето му. Джеси Андрюс адаптира успешно едноименния си роман. Героите са създадени, за да ги обичате. Диалозите са остроумни, дори смешни – въпреки претенциозността и сантименталността на повечето ситуации.
Начинът, по който е заснет.
Сцените са творчески разиграни и визуално привлекателни. Аплодисменти за режисьора Алфонсо Гомес-Рехон.
Той не се плаши да си играе с камерата и намира нови гледни точки. Падаме на улицата, плъзгаме се по стената, сгушваме се в някой ъгъл и тихо наблюдаваме като третия човек в стаята. Стъпваме назад, за да открием, че не сме там, където мислим, че сме. Браво, браво, браво! Режисьорите са за това.
Мнението ми в едно изречение:
Филм като лексикон на юноша бледен – търсещ енергично внимание и одобрение, но игрив, малко сълзлив и сърдечен.