Светът на илюзията

Преди повече от 50-т години в Мичиган се случва нещо необикновено. За първи път на едно място се срещат три божества. Срещата е историческа, резултатите фундаментални.

Психологът Милтън Рокич събира в една стая трима мъже, които вярват, че са Исус Христос.

И тримата са пациенти на психиатрията Ипсиланти. Експериментът тече повече от две години и въпреки споровете, скандалите, свадите и сбиванията тримата пациенти отказват да се откажат от вярата си. Всеки от тях продължавал да настоява, че е Исус Христос, а другите двама са самозванци. Случаят с тримата исусовци показва, че мозъкът ни, дори когато е болен, има силната нужда и способност да създава истории, да ги рационализира и вярва в тях.

Мислите, че сте отворени хора с добри обноски и добро сърце. Не сте. Мислите, че сте толерантни – харесвате и ниските, и високите, и слабите, и дебелите, и красивите, и грозните, и левите, и десните, и тези, които го правят отпред, и тези, които го правят отзад. Не ги.

Не знам дали всеки от нас има ангел хранител, но със сигурност имаме изкусен ПР специалист в главата си. Не вярвате ли? Погледнете Facebook профила си – нима това сте вие? Не сте. Това сте вие редактирани и режисирани от ПР цензура в главата ви. А той, като всеки ПР, е винаги готов да разкаже праведната история. Праведната история винаги е вашата история – изплетена от намерения, а не от действия.

Ако карате бързо към болницата, защото там ви очаква приятел, който е претърпял операция и от лявата лента на светофара „изрежете” всички, за да минете вдясно. Историята в главата ви е, че сте добър приятел, който бърза, за да помогне. Ще обясните света, чрез вашите намерения. Историята в главите на другите шофьори ще бъде, че сте **** и мръсен *****! Те ще обяснят света, чрез вашите действия.

Морфей предлага на Нео две хапчета – хапче, с което илюзията продължава и хапче за реалност. Кое бихте избрали вие? Няма значение, защото светът не е реален или илюзорен. Хората постоянно се друсат и с двете хапчета. Реалността е илюзия, а илюзията реалност.

В това е парадоксът на киното – то е едновременно лъжа и истина. Знаем, че това са декори, костюми, грим, изкуствена кръв и преструвки, но… им вярваме. Те ни влияят, те ни променят. Смеем се, плачем, спорим, готови сме дори да се бием – като тримата исусовци.

Жан-Люк Года̀р често критикува режисьори като Стивън Спилбърг, но и цялата холивудска „фабрика за мечти”, че използва киното като начин за развлечение, а не за търсене на истината. Но има ли истина, когато 65% (според проучванията) от разговорите, които водим не са истини, а истории – слухове, клюки.

Филми като The Matrix 1999 (Матрицата) ни дават избор между реалност и илюзия. Други филми като American Psycho 2000 (Американски психар) не ни. Гледаме как Патрик Бейтман избива невинни хора, а може би гледаме неговите фантазии и халюцинации.

Литературният критик Нортръп Фрай би разделил тези филми в две категории – комедия и трагедия. В комедията главният герой е невинен. В трагедията е виновен, извършил е престъпление и загубата на реалност е неговото наказание.

В комедиите героят се „събужда” и успява да избяга от илюзията.

В трагедиите, той остава затворен в нея… или се измъква, но с цената на болезнено изкупление.

Историите ни създават чувство за контрол. Те ни помагат да видим ред там, където има хаос. Да намерим смисъл дори, когато няма. А смисълът е по-важен дори от щастието.

Кърт Вонегът казва, че сме това, което се преструваме, че сме. Tрябва да бъдем внимателни какво се преструваме, че сме.

Свързани публикации:

За героите