Това ли е следващата носителка на Оскар?

Представяме ви филм, композиран като „Я кажи ми облаче ле бяло”. Филм като баба ви, когато е била млада и е ходила на вечеринки. Като дядо ви, когато е бил левент и са го наричали „галантен”.

Brooklyn 2015 (Бруклин) се развива във времето на Singin’ in the Rain 1952 (Аз пея под дъжда). Времето, когато хората имали телефон, но все още можели да напишат красиво писмо. Времето, когато Франк Синатра звучал от радиото, мъжете носели шапки, а майките се страхували от полиомиелита.

Brooklyn 2015 е това, което очаквате. Историята е предвидима – като чай в порцеланова чаша с флорален мотив и бисквитка в чинийката.

Всички герои са клишета или поне  стереотипи: строгата ирландска майка, добрата сестра, жлъчната вдовица, благият пастор, италианското семейство, което вечеря. В центъра е невинното, чисто момиче. Преди две години в същата роля гледахме Марион Котияр в The Immigrant 2013 (Имигрантката).

Сега невинното, чисто момиче се казва Айлиш Лейси и живее във влажната, сбутана Ирландия. Айлиш има мечта – да замине за Америка.

 

Вторият план също е предвидим – класически любовен триъгълник. Е, тогава как Brooklyn 2015 заслужава номинация за Оскар?

Отговорът е – майсторство. Хората, които работят по филма са много добри в това, което правят. Всичко е така, както трябва да бъде. Разказът и режисурата, актьорите, и усещането за средата – браво на фризьорите, гримьорите, осветителите и сценографите.

 

Няма нито едно преследване, нито една каскада, нито един взрив, нито една битка. Филмът въздейства, дори без 3-минутен Ал Пачино-монолог. Впечатлението е за сдържаност и деликатност. Има носталгия, но не и късаща косите си мелодрама. Усещане за свежа, зелена, леко мъглива реклама на ирландско уиски.

Образец за силата на деликатното е Сърша Ронан (Saoirse Ronan), поне така смятам, че се пише името на тази актриса. Saoirse е галската дума за „свобода”. Име, което трябва да запомним, защото ще го чуем сред номинираните за Оскар 2016. А може би и сред победителите – ще е заслужено.

Главната роля на Ронан е лепило за целия филм. Изпълнението й е майсторско – с усещане за момента, средата и енергията в стаята. Тя играе с очи. Прави нещо, което е физиологически невъзможно – волево контролира зениците си. Те танцуват, заедно с репликите, които изричат устните й. А, може би това е магията на сините очи и доброто осветление?

Можем да критикуваме, но няма, защото интенцията на филма е сърдечна. За миг да забравим виковете и крясъците, шока, и ужаса, нескопосаните ефекти, за да се потопим в романтичен, невинен, отминал свят.

Мнението ми в едно изречение:

Lege artis.