Гледах Ma ma 2015 (Ма ма) на Хулио Медем по време София Филм Фест. Плаках. Три пъти. Не бях единствената. И понеже на обществени места не е добре прието, всеки от нас се стараеше да прикрие хлипането си с нарочно предизвикана кихавица или несъществуваща кашлица. Аз се доверих на шала да почисти „нещото в окото ми“. За да не издавам издайнически дъх с прекъсвания, задържах въздуха. Видях го от главната героиня.
Магда (Пенелопе Крус) е жена, изоставена от здравето и съпруга си. В тъгата тя среща надежда за бъдещата професионална футболна кариера на сина си Дани (Тео Планел) в лицето на скаута на Реал Мадрид Артуро (Луис Тосар), но и нова тъга. Това обаче не е мрачна история. Магда превъзмогва и личната, и чуждата болка, за да продължи да бъде щастлива. Преди операция моли хирурга си Хулиан (Алекс Брендемюл) да попее, а когато разбира, че умира, иска само любов. И това се оказва фатално хубаво…
В историята има и метафизична разходка до Сибир, сливане на сега и бъдеще, реалност и символика, отиване и връщане, невъзможност и лудост, студ и море. Точно затова не усещаме скръбта като нещо потискащо. В историята на Магда и Дани, Артуро и разбира се, пеещия доктор Хулиан топлината се материализира в една Наташа. Тъгата се оказва енергия, по-силна от медицински невъзможното, а смъртта – по-жива от живота.