Вопъл

„Чудовищата не могат да бъдат представени. Човек не може да каже: „Ето, това са нашите чудовища.“, без веднага да превърне чудовищата в домашни любимци“.

Жак Дерида

 

Рядко пишем за филми на ужасите, защото рядко ги гледаме и още по-рядко ни харесват. А е така, защото жанрът е в стагнация. Използва едни и същи стереотипи.

Целият хорър жанр, особено на Запад, е сведен до една техника – jump scare, рязка промяна в средата. Ако е тъмно, изведнъж става светло, ако е тихо, нещо гръмва, ако е спокойно, някой скача срещу нас.

Ужасите ни привличат, защото ни показват, че контролът, който упражняваме над реалността е илюзорен. Всеки момент, колкото и делничен да е, може да бъде погълнат от хаос и насилие. Ние сме малки, слаби, смъртни. А в бездната около нас дебнат митични чудовища.

Съвременните западни творци на ужаси са загубили това изумление от Вселената отвъд реалността. Не могат да използват силата на мита, която ни откъсва от сегашното, за да ни докосне с божественото. Със същества, сили и духове по-стари от нас.

Азиатците още го могат. Гледайте The Wailing 2016 – бих го превел като „Вопъл“, и ще разберете. Въпреки епичната си дължина от над 2 часа и половина – бих отрязал поне 15 минути, филмът ви държи за гушата почти през цялото време.

Характерно за корейската кухня е сервирането на изобилие от храни. Има сладко, солено,
кисело, горчиво, даже вкус на леко загнило. За корейците храната е жизненост, но също и идентичност. Няма корейски филм, който да съм гледал, без храна. Героите винаги дъвчат, тъпчат, хрускат, плюскат, сърбат и лочат, докато им избие пот по челото. Поглъщат различни цветове и текстури.

И в The Wailing 2016 е пълно с такива сцени, но и самият филм е трапеза от жанрове. Смесица от различни рецепти – има кримка, има трилър, има черна комедия, има и сатира, има драма, има пародия, има гол човек, който яде труп на сърна в гората.

Има много малки и сладки елементи, които няма да видите в западен филм. В западните филми героите са герои – носят пилотски очила, джинси и кожено яке, дъвчат дъвка, псуват, викат, правят фотогеничен секс. Никога не се препъват, не залитат, не пърдят, не се оригват, не припадат от страх.

В корейските филми не е така. В тях вали, има кал, когато има кал става хлъзгаво, когато е хлъзгаво някой пада в калта. В корейските филми може да сте гладни, жадни, да ви е студено или топло. Когато ви е топло ви се изпотяват ръцете, когато ви се изпотят ръцете си изпускате пистолета, когато си изпуснете пистолета се чувствате тъп.

Корейските филми усещат реалното и именно затова, когато ни покажат нереалното, то ни смайва, плаши и обърква. На фона на такава реална реалност сюрреализмът на кошмара е още по-кошмарен. Великолепен пример е I saw the Devil 2010 (Видях дявола).

Друг пример е The Host 2006 (Гостоприемник), в който имаше дори политическа метафора. Чудовището е плод на американска военна база, която е изляла химикали в река Хан.

В The Wailing 2016 подобна метафора е Японецът – тих, тайнствен мъж, който живее сам в планината и може би е демон, а може би не е.

Гледал съм два други филма на режисьора и сценарист На Хонг Джин. Мрачният и песимистичен трилър The Chaser 2008 (Преследвачът) и по-добрият трилър-драма The Yellow Sea 2010 (Жълто море). The Wailing 2016 демонстрира еволюцията на автора. На Хонг Джин успява да пресъздаде съспенса и канализира човешката драма на класики като Oldboy 2003 (Олдбой) и Memories of Murder 2003 (Спомени за едно убийство).

Режисьорът умело използва символи, метафори, камерата и педагогическата функция на ужаса – да ни учи как да живеем и какво се случва, когато съгрешаваме.

Краят на филма е изключително напрегнат. Няма да го издам. Но ще ви дам ключ. В началото има сцена с (може би) лудо момиче, което хвърля камъни по главния герой. Ключът е в камъните и в историята за Исус и блудницата.

Мнението ми в едно изречение:

Страшен, напрегнат, красив.