„Човек, когато няма ум,
хей-хо, пълзят мъгли, мъгли,
ще тегли, без да вдига шум,
а пък дъждът вали, вали…“
Песничка на Шута в „Крал Лир“ – 1606
За дълъг период от човешката история лиценз за забавлението имал шутът. Облечен в своя „мотли“ – костюм със звънчета, често носещ малък скиптър, шутът бил онзи, който се прави на празноглав, за да разсмива другите.
Шутът или Глупецът – The Fool, е основен персонаж в творчеството на Шекспир. Той е анализатор, коментатор, приятел, изповедник, глашатай на лоши вести, будала.
Шутът имал таланти и артистични заложби. Могъл да танцува, пее, рецитира, разказва смешки и жонглира. Аристократите имали привилегия, никой нямал право да ги осмива – поне публично. Изключението бил дворцовият шут.
Шутът рядко говори пред публика или по скоро ЗА публиката. Той не цели да се хареса на общественото мнение. Всъщност у Шекспир липсват комбинации като: “vulgar opinion”, “common opinion”, “general opinion”, “public opinion” или “public spirit”*, тоест няма я самата публичност, към която би могъл да се обърне шутът.
Въпросите, по които говори този карикатурен образ, не са обществено значими, шутът не се грижи за обществото, а само за един човек – неговия господар. Следователно, шутът се грижи за собствената си гърбина.
След Средновековието и с настъпването на Просвещението монополът на шута бива разбит и развит от комиците, поп изпълнителите, журналистиката, киното, публичните интелектуалци.
Да вземем актьорите. Актьорите са добри в преструвките. Могат да симулират, а по-добрите дори да си вярват, че са решителни лидери или безстрашни герои. Антропологът Гранд Маккракън изследва какъв дял от общественото внимание получават те в последните 100 години.
В началото на 20 век актьорите заслужават около 16% от медийното отразяване. Това е по-малко от хората на науката. Около средата на 20 век актьорите отнемат 24% от тортата на вниманието. Писателите получават 9%.
През 2010 актьорите завземат 37% от вниманието, което е 4-пъти повече от всички хора на науката. Писателите падат на 3%.
Често наричаме обитателите на Холивуд богове и богини. Но съвременните знаменитости са много повече шутове, отколкото богове.
Боговете – били те човекоподобни или анимистични, са олицетворения на живота, смъртта, светлината, тъмнината, силата и красотата, образ на истината.
Боговете са далеч. Боговете са високо. Шутовете са на един шут разстояние. Боговете са вестители на митовете. Шутовете са преходни. Боговете имат пантеон. Шутовете имат Туитър профил.
Шутовете не са и герои. Героите имат подвизи, величие, лаври. Шутовете – обувки с извити върхове.
Тенденция е корпорациите да ги вкарват в заседателните си зали, като ги титулуват с безобразни постове. Например изпълнителят Will.i.am, който не блести с интелект, беше „директор иновации“ на Intel…?! Лейди Гага беше творчески директор на Polaroid, което адски помогна на компанията. Толкова, колкото „творческото гуру“ Алиша Кийс помогна на BlackBerry – мир на праха им.
Практиката глупците да са част от корпоративната система сама по себе си е глупава. Дори защото там вече има достатъчно глупаци. Но тя онагледява как съвременните господари се отъркват в своите шутове, опитват се да обърнат славата им в пари. Aлхимиците също се опитвали да превърнат неблагородните метали в злато.
Затова целта на повечето хора днес е именно да са шутове. Това е най-желаната „професия“ от децата. 54% от 16-годишните избират „знаменитост“ за поприще мечта.**
Според друго проучване хората, които са извършили или са замисляли покушения и масови убийства са водени много повече от глада си за слава, отколкото от страстни опозиционни убеждения.
Цивилизацията ни, благодарение на технологиите, може да генерира много по-бързо образи, които да ни предложат хляб и зрелища. Образи използвани като оръжия за масово поразяване на вниманието ни. Образи, които ни заблуждават, че зад тях има нещо повече от алчност.
През 60-те години на 20 век Даниъл Бурстин в The Image: A Guide to Pseudo-events in America използва словосъчетанието “famous for being famous” – известни, защото са известни. Той иска да ни убеди, че общественото пространство е пълно с хора без талант, които са там, защото са познати – дават ги по телевизията. Това мнение е още по-популярно днес, когато има доказана нарцистична експлозия, заради „реалната“ телевизия и социалните мрежи.
Съвременните шутове не съществуват безпричинно. Както предшествениците си преди 500 години те са тук, за да ни доставят колективно удоволствие. Ние ги аплодираме, но също ги подиграваме. Радваме се с тях, но също изпитваме наслада, когато ги унижаваме. Така, както кралят е сочил с пръст гърбавото джудже, облечено в плюш, ние се присмиваме на Гари Бюзи или Чарли Шийн.
Да, днес позицията е много по-добре платена. Том Круз лети със собствен самолет, но това няма да ни спре да забележим колко е нисък, луд и колко смешно тича. Нито ще ни спре да го споделим с всички.
Живеем във време на брилянтна ирония – както пише Кристофър Хитчънс – от една страна сме свидетели на „масова кретенизация“ на масовите медии и култура. От друга – ако искате да адресирате разбираемо този проблем, трябва да ползвате същите медии и същата култура.
Това означава ли, че за да сме релевантни трябва да сме… шутове?
Бележки:
*The Structural Transformation of the Public Sphere – Jürgen Habermas
**Fame the career choice for half of 16-year-olds / Independent, 17 February 2010
Свързани публикации:
Дали сте прекалено умни, за да сте богати
3 thoughts to “Добре дошли в ерата на шута”