Американските комедии редовно попадат в годишната ни класация за Най-лоши филми. Този пост не е за това. Той е за това как усмивката изчезва от лицата на хората.
Комедията е субективна. Пъпната връв на шегата е контекстът – случка, ситуация, история, особеност. Трябва да познавате контекста, за да се засмеете.
Сърцето на “Yo mama” шегите например е синовният пиетет. Почти навсякъде по света майката има статус на светица. Шегите погазват това табу. Обидите с майката могат да се проследят до Библията и даже преди това. Но „Майка ти е толкова дебела, че пъпът й се прибира вкъщи 15 минути преди нея.“ – е специфична закачка, чиято традиция се корени в хип-хоп културата от 90-те години на 20 век. И даже преди това.
Чернокожите роби играели игра наречена Playing the dozens – буквално „Да играеш дузината“. В нея двама души започват да се обиждат, обидите ескалират до момента, когато някой от играчите засече и не може да отговори повече. „Дузината“ е група физически увредени, „дефектни“ роби, които били продавани евтино в комплект. Можем само да си представим какво е да си роб, но дори и в тази ситуация човешкото същество е имало нужда от усмивка.
Днес усмивката е систематично преследвана и атакувана. Шегите са анализирани, разследвани, забранявани. Шегобийците са преследвани, малтретирани и уволнявани.
Стигаме до абсурди, когато зрител платил билет, за да гледа конкретен комик се обижда от шегите му. Зрителят вокализира тази обида и унищожава кариерата на комика особено, ако последният е „малка риба“ и не може да разчита на защита от феновете си.
Гении като Крис Рок и Дейв Шапел, биват освирквани, защото се шегуват със „забранени теми“ – жени, дебели, черни, травестити. Безопасният Джери Сайнфелд, който дори не псува в монолозите си, също бе санкциониран, заради шеговитото наблюдение, че някои хората скролират с пръстче телефоните си като „френски гей крал“.
Тази атака над комедията наричаме „политическа коректност“. Понятието описва система от рамки, правила и забрани над езика и свободата на словото, чиято цел е да предпази групи от хора, които са разглеждани като маргинализирани, дискриминирани, слаби и жертви.
Във времена на свръхчувствителност и нарцистичен бум, когато всеки е страдалец дори, ако са объркали поръчката му за карамелено макиато с бадемово мляко, шегата става невъзможна. Защото каквото и да кажете някой ще се обиди. И този някой е лицензиран да ви убие – чрез възмущение.
Ако политическата коректност е директният противник на усмивката, то парите и политиката са скритият. Популярните комици вече не са артисти, които могат да разсмиват и забавляват всички. Те си намериха нова работа – ПЛАТЕНИ ПОЛИТИЧЕСКИ ПРОПОВЕДНИЦИ. Тези изпълнители правят пари – много пари, като задоволяват политическите пристрастия на публиката си. Те чешат крастата, но това само разнася заразата.
Хората ръкопляскат, акламират и възклицават, НО НЕ ЗАЩОТО Е СМЕШНО, а защото са съгласни с изразеното политическо мнение, което се покрива с тяхното собствено. Работата на комика е да предизвиква статуквото, а не да го потвърждава.
Популярните комици не разказват шеги, ТЕ ПРОИЗВЕЖДАТ ШОК. В смисъла на: погнуса и възмущение. Доналд Тръмп е вулгарен. В смисъла на: прост, показен, безвкусен, груб и кич. Но монолозите на някои популярни комици за Тръм също са вулгарни. В смисъла на: шумни, пошли, елементарни, недомислени, рудиментарни, търсещи внимание на всяка цена. И най-често – не са смешни.
Политизираните комици дори не могат да обиждат смешно. Да кажеш, че Тръм „върти свирки“ на Путин не е смешно, жалко е. И мързеливо също. Ако това е опит за хумор, то той храчи и плюе, а не боде, и жили. Апропо, „саркастичен“ идва от гръцкото „сарк/саркос“ –„месо/плът“. Саркастичният човек хапе, реже до месо, чрез своята язвителност.
В комедията има цяла категория за това – Insult comedy, комедия на обидата. Почвата й е фестивалната подигравка и панаирджийската клоунада. Папа на жанра е Дон Рикълс, който почина преди два месеца на 90 години.
Той е харесван както от леви, така и от десни. Подиграва и Роналд Рейгън, и Франк Синатра, и Клинт Истууд. И то докато тези силни, а понякога и опасни мъже са в стаята.
Хуморът на Рикълс остава с добро сърце дори, ако използва неудобна истина. Дон нарушава правилата на цивилизованото, но по благ начин. Той винаги добавя реплики като: „Бог да те поживи“ или „Добър човек“. Режещата част от шегата бива казана със сериозно изражение, но след нея той се усмихва, за да покаже, че не цели болка, а рестартиране на представите за важност и величие. Хуморът му приземява, но с парашут.
„Хуморът не е нищо друго освен остроумие плюс любов. Във всеки случай аз не се съмнявам, че най-добрият хумор е онзи, който съдържа най-много хуманизъм, който е изцяло пропит от нежност и доброта. Според мен това е способът на всеки гениален писател.“ – пише Уилям Текери.
Днешните политизирани комици не се усмихват като Рикълс. Ако имат някакво изражение, то е гримаса на превъзходство и горчиво самодоволство, които може само да антагонизират.
Да си спомним „Името на розата“. И филмът, и романът са посветени на усмивката. Както отбелязва брат Уилям: „Дяволът не е властелин на материята, дяволът – това е арогантността на духа, вяра без усмивка, истината, която никога не бива обзета от съмнение. Дяволът е мрачен, защото знае накъде се е запътил и като върви, отива винаги нататък, откъдето е дошъл.“
Външни препратки:
Името на розата – Усмихвал ли се е Исус?