Последният филм на Михаел Ханеке е разказ за богато френско семейство и е част от програмата на София филм фест.
Жан-Луи Трентинян изиграва чудесно уморения патриарх на фамилията. Той знае, че е в начална фаза на старческа деменция и единственото, което иска е да умре. Доайенът споделя своето „шато“ с децата си.
Дъщеря му е манипулативна работохоличка, изиграна от винаги убедителната Изабел Юпер. А синът му (Матийо Касовиц) е сериен изневерител с вкус към сексуалната перверзия.
Внучетата не са по-добри. Едното е алкохолик, потънал в нихилистична делюзия, а другото е социопатче, което отравя депресираната си майка.
Happy End 2017 (Щастлив край) е серия от случки, поддържани от болестта на участниците. Но също е колекция от герои, ситуации и визуални теми, които са ни познати от интересните филми на Ханеке.
Детето социопат от The White Ribbon 2008 (Бялата лента).
Старецът, който евтаназира половинката си от Amour 2012 (Любов).
Сексуалният девиант от The Piano Teacher 2001 (Пианистката).
Воайорската камера от Cachе 2005 (Скришна игра). Дали това е нарочно решение или е старческо преповтаряне – не знам.
Happy End 2017 не ви скандализира, макар да е изтъкан от скандални герои. Може би, защото е надвикване на отклонения, на фона на отсъстваща нормалност. Трябва да използвате волята си, за да го догледате докрай.
Житейската философия зад филма е ужасяваща
Happy End 2017 е фестивален. Направен е да захрани очакванията на журито в Кан или Венеция, или Берлин. Защото то – журито, очаква френските филми да са за пушещи, сексуално разюздани, екзистенциални нихилисти, скандинавските да са конфузен реквием за самотни неудачници, австроунгарските винаги са с нацисти, а източноевропейските са с баби, затънали в кал.
Докато гледах си мислех за „Марс“, автобиографичен роман на Фриц Цорн, който прочетох като ученик. Спомени на автора за буржоазното му семейство, което живее в богатата част на Цюрих.
Майка му имала скъп сервиз за хранене, който никога не използвала. Държала го заключен, защото смятала, че хората ще си помислят, че е вулгарно да ядеш в толкова скъпи чинии. Всички в Цюрих имали по един такъв комплект чинии, който криели от погледите на другите. Книгата е тежка, защото авторът умира от рак, за който вини обществото.
New York Times я определя като серия от плач и мрънкане, което продължава 140 страници в почти садистична досада. Сякаш целта на автора е да даде на читателите „единствено болка, страдание и отчаяние“, без никаква мъдрост. Сякаш авторът цели да ви зарази с рака си.
Подобна книга сигурно би се харесала на европейските интелектуалци, които са поразени от форма на буржоазна себеомраза, при която богатите и успелите ненавиждат себе си, че са такива. Ако не може да обичаш себе си, не можеш да обичаш и другите.
Happy End 2017 декларира Михаел Ханеке като нихилист. Съдя от циничното заглавие, мизантропичните герои и пасивно-агресивното желание за вменяване на вина у зрителите: Ето, вижте – това сме ние, хората в Европа. Жестоки, бели, болни, привилегировани психопати, които ядат на отрупани маси с твърде скъпи чинии и чаши. Загрижени сме повече за кучетата си, отколкото за робите – благи африканци и араби, които тихо, и покорно ни прислужват.
Ханеке е в същия мисловен плевник като масовите убийци от американските училища. Те са си присвоили правото да са горчив прокурор, съдия и екзекутор на човечеството. Ако прочетете дневниците на някое от тези объркани, слаби, може би психично болни деца, ще видите същите безплодни античовешки настроения, потопени в тъмно отчаяние, безсмислие, безнадеждност. Единният отмъщава на хората като ги разстрелва с образи, другите с куршуми. Адът е бездънна дупка.
Харесвам Сократ от дете. Мисля, че бях на 9-10, когато получих първата книга за философията му. Харесва ми благостта и позитивното му отношение към живота. Сократ пита, вместо да мрънка. Защо това е така? Как можем да го подобрим? Как може светът да бъде по-щастлив, по-добър, по-справедлив?
Има мрак. Има болка. Има неравенство – всяка култура на планетата създава йерархична система, която разделя хората, но ако загубиш стремежа към нещо по-добро, тогава губиш смисъла да живееш.
Se7en 1995 (Седем) също е филм с много мрак, болка и страх. Но последните думи на Сомърсет, героят на Морган Фрийман са оптимистични, а не нихилистични: „Ърнест Хемингуей веднъж написа: Светът е прекрасно място и си струва да се борим за него, съгласен съм с последното“.
Мнението ми в едно изречение:
Професионално направена, нихилистична трактовка на „Мъртви души“, която няма да стане класика.
One thought to “Щастлив край”