„Имаме две уши и една уста, та повече да слушаме и по-малко да говорим.“
Зенон
„Няма по-досаден звук от бъбренето на дете
и по-тъжен звук от тишината, когато детето си отиде.“
Марк Лорънс
В киното има два големи лагера. Според единия филмът е чисто изкуство – безсмислено, алогично и в никакъв случай свързано с „реалния живот“. Поредица от What the fuck! моменти.
Според другия лагер е точно обратното. Филмът трябва да показва живота и казва истината.
Истината е, че ни въздействат филми и от двете школи. Способността ни да интегрираме емоции и рационалност бележи живота ни.
Прекрасен пример от тази година е A Quiet Place 2018 (Нито звук). Научна фантастика – хорър, чието ревю пропуснахме да направим, когато му беше времето. Но забелязахме, че продължава драматично да разделя зрителите. Едни го определят като „завладяващ“ и му дават оценка 10/10, а други като „тъп“ и му плесват 1/10. Защо?
Има филми, чието сърце е рационално. За да останем докрай с бандата на Оушън, трябва да се съгласим, че планът им за обир е обясним, веществен, реалистичен.
В други филми емоционалната логика бие рационалната. Невъзможно е някой да се превърне в котка, но сме склонни да повярваме, защото филмът някак ни убеждава.
Фантастиката, а често и хорър жанра са разкрачени между тези два бряга, между реалното и нереалното.
Светът в A Quiet Place 2018 е реален, превзет е от пришълци. Големи, бързи, бронирани хищници, които са без зрение или обоняние, но имат свръхразвит слух. За да оцелеят героите трябва да са тихи – много тихи.
Signs 2002 (Следите), Don’t Breathe 2016 (Не дишай) и особено Tremors 1990 (Тремори) имат подобни сюжети.
Как същества родени, за да правят шум могат да се адаптират към безшумен, безмълвен и беззвучен свят е интересен въпрос. Въпрос с труден, реалистично невъзможен отговор. Затова сюжетът е пълен с множество „логически пробойни“.
Например става ясно, че чудовищата не могат да те чуят, ако си до пълноводна река или водопад. Тогава, защо героите не се пренесат до водопада, а се крият в скърцащата си дървена къща – в средата на полето?! Съществата, които чуват чупене на чиния от стотици метри, не чуват лудото биене на човешко сърце, когато са на метър от него или нещо още по-шумно – работата на храносмилателната система!? ЗАЩО?!
Филмът увяхва, ако го гледате с рационализиращата част от мозъка. Ако я изключите обаче, ще се насладите.
A Quiet Place 2018, подобно на повечето от любимите ми филми на ужасите, е добре заснета и изиграна метафора.
Адът да си родител. Ужасът, че колкото и да предпазваш децата си – чрез процедури, проверки, правилници и практики, опасностите на външния свят са извън твоя контрол. И това е влудяващо страшно.
Силата на A Quiet Place 2018 е актьорската игра, която запалва нервната ни система.
Италианският невролог Джакомо Ризолати открива, че в мозъците ни има мрежа от „огледални неврони“. Те се задействат, когато извършваме дадено действие, но също, когато гледаме, че някой друг го извършва.
Изпитваме удоволствие, когато ядем сладолед. Но също изпитваме удоволствие, ако гледаме, че някой яде сладолед. Реагираме на чужда усмивка, прозявка или сълзи. Невроните ни реагират, дори от звуци. Например късане на хартия, отхапване на ябълка или когато някой ни чете история.
Актьорското семейство Емили Блънт и Джон Кразински, който е и режисьор, ни предлагат чиста емоция, която активира огледалните ни неврони.
Мнението ми в едно изречение:
Без да има рационално постоянство, филмът изкушава очите, задържа погледа, изпълва ушите и си играе с чувствата ни.
Мда, при мен не се получиха нещата. Твърде много недомислици има за съжаление. Изветрял ми е вече, но освен примерите, които даваш, се сещам, как аджеба го сцепи тоя силоз, а не може да пробие тавана на колата, или къде им скачаше отгоре на хлапетата. Сцената с дядката също беше безумна – чакаше ги специално да дойдат, а шумоизолацията на „детската“…..И, много сме технични, ама една шумна джаджа за отвличане на вниманието не можем измислим и т.н. Но най ме издразни излишната мелодрама със „саможертвата“ на татю. Овен изпълнението на каката всичко мирише, та се не трае, ама разни хора разни…
Това подвърждава, че филмът разделя хората на два категорични лагера. Беше ми странно. Обикновено оценките за филм в IMDB варират, като средната оценка е 6 (дори имаше статистическо изследване за това). Този филм получава само крайни оценки или 1-2, или 9-10 – беше ми странно защо 🙂
Честно казано, след като го изгледах, почуствах чисто раздразнение, и общо взето го забравих бързо. Едва ли щях да си го спомня, ако не бе това ревю. Баща съм на две деца и съм доста емоционален, че и сантиментален(споменавам го за да обясня раздразнението си), и принципно подобни нелогични парченца не биха ме извадили от филма, ако не беше евтината мелодрама, която възприемаш за метафора на родителството. Дори и това да е така, тази метафора (поне за мен) е доста евтино направена. Смъртта на детето в началото – сложи си ги тея батерии без проблем, но хайде да речем, че е сръчен. Но цялата идея за бебе, в такива условия и такава подготовка (шумоизолация – дюшек и т.н.)е доста евтина и манипулативна. Дори бих отишъл по далеч, като кажа, че филмчето обработва зрителя доста цинично, но явно това работи. 🙂 А пък нямам никаква идея, как е успял да бъде толкова финансово успешен – може би добра рекламна стратегия…