Днес Катрин Деньов има рожден ден. Това, както и фактът, че е любимата ми актриса, са достатъчен повод да напиша този текст.
Той е моето обяснение в любов. Защото срещата ми с нея беше любов от пръв поглед.
Случи се през далечната 1993 г. Киносалоните се топяха като ланския сняг и се превръщаха в бинго зали. И точно когато кината бяха подложени на геноцид, разцъфтяха едни други, доста по-битови и по съседски уютни свърталища на филмовото изкуство – кварталните видеотеки. Те обитаваха преустроени гаражи, изоставени квартални будки, влажни мазета на кооперации и изобщо всякакви маргинални пространства.
Именно в такава квартална видеотека се срещнах за първи път с Катрин Деньов.
Тъкмо беше излязъл филмът Indochine на Режис Варние и беше нареден на първия ред при новите заглавия за седмицата. Веднага го взех да го гледаме след вечеря. Цялото семейство бяхме страстни киномани и гълтахме филм след филм.
Indochine ме остави безмълвна, героинята на Катрин Деньов беше великолепна. Красива, изтънчена, леко надменна, болезнено чувствителна под маската на привидно безразличие, прекрасна. Ролята й пасваше като ръкавица, струваше ми се, че не играе, а е себе си. Останалите актьори също се справяха чудесно, но Катрин блестеше като скъпоценен камък сред тях.
Гледах филма сигурно 20 пъти, може и повече. Постоянно го взимах от видеотеката и го държах по 2-3 дни. Накрая момичето, което работеше там, ми каза: „Никой друг вече не наема тази касета. Подарявам ти я, ти и без това си я изплати.“ И така аз получих Indochine и моята Катрин. Да живеят VHS-те.
Indochine между другото спечели Оскар за най-добър чуждестранен филм, а Катрин беше номинирана за главна женска роля, но се размина със статуетката. Емма Томпсън взе наградата за изпълнението си в Howard’s End. Лош късмет за Катрин да се падне сред такава силна конкуренция.
След Indochine дебнех всеки филм, всяка статия, всяка миниатюрна трохичка информация, до която можех да се докопам. Все още пазя папката си с изрезки от вестници, снимки и статии за Катрин, които събирах през годините на аналогово обожание. Защото с навлизането на интернет, достъпът до информация стана толкова лесен и тривиален, че някак изгуби очарованието си. Сега имам фолдър Catherine Deneuve в Pinterest, в който има над 3000 снимки.
През 1995 г. прочетох автобиографичната книга на испанския режисьор Луис Бунюел „Последен дъх“ и открих, че той също е бил покосен от студеното очарование на Катрин. Дон Луис я снима в култовия си филм Belle de jour от 1967 г. А няколко години по-късно я кани и в сюрреалистичния Tristana.
Интровертната й красота е перфектна за такива роли на странни, чудати и откровено психически нестабилни жени.
Възхищавам се на смелостта й да се снима в Repulsion на Роман Полански, където играе лудата по-малка сестра, която извършва двойно убийство и държи разложен труп на заек на масичката в хола. През 1998 г. преоткрих таланта й във филма на Никол Гарсия Place Vendome. Гледах го два пъти, сама, в зала 1 на НДК по време на София Филм Фест или пък беше Киномания, не помня точно.
Във фоайето на НДК бяха залепили огромен рекламен постер на филма – Катрин Деньов в цял ръст, в полуанфас, с черна рокля с голи рамене. Исках този плакат повече от най-скъпата бутилка вино, повече от шестица по граждански процес (по онова време бях студентка по право в СУ). Два пъти ходих да се моля на лелката от билетния център да ми продадат плаката след края на фестивала. Казах й, че ще платя колкото искат, че сама ще си го сваля от колоната, че ще съм им вечно благодарна и ще ги споменавам всеки ден в молитвите си. Обаче, тц, не, дебелата соц лелка беше непреклонна: „Не може, момиче. Това да не ви е бащиния?“
Малко по-късно започна интернет епохата и достъпът ми до информация за Катрин и филмите стана значително по-лесен.
Мога спокойно да кажа, че съм изгледала почти всичко с нейно участие.
През 2009 г. бях за няколко дни в Париж и разбира се, опитах да повървя в нейните стъпки и по нейните маршрути. Проучих къде живее и обикалях нервно уличките около църквата Сен Сюлпис, където се говори, че се намира апартаментът й. Седнах в малко кафене и зяпах прозорците на близките кооперации, представяйки си как тя отваря завесите на някой от тях, излиза на терасата с цигара в ръка, а аз успявам да я заснема с моя фотоапарат Канон, специално приготвен за целта.
Нищо от това не се случи. Но пък се заговорих с възрастния беловлас сервитьор и той ми каза, че тя наистина живее в квартала и често минава покрай кафенето. „Мадмоазел Деньов в момента не е тук, в къщата си в Нормандия е“, осведоми ме той съзаклятнически. Може и да ме е излъгал, но всъщност няма значение. За момент се почувствах така, сякаш наистина я познавам, сякаш ей сега ще дойде да пием по чаша вино заедно. Беше очарователно – една несъстояла се среща с моята любима кино звезда в кокетно кафене близо до нейния парижки апартамент.
Според мен Катрин носи онази харизма на звездите от златната ера на Холивуд, един невидим ореол от загадъчност и мистерия. Тя съхранява очарованието на киното от времето на немите филми, преди появата на телевизията, която с бързи крачки преодоля дистанцията между зрителите и звездите и ги превърна в обикновени хора от плът и кръв, с пъпки, бръчки, целулит и потни подмишници. Катрин притежава частица от очарованието на Грета Гарбо – кино икона, която общува с публиката си само от дистанцията на големия екран, а в личния си живот всячески избягва досега с нея.
Катрин също брани като лъвица личния си живот и непосредствения си приятелски кръг.
Европейка до мозъка на костите си, тя никога не би могла да живее в Щатите. Въпреки многото възможности за филмова кариера отвъд океана, тя предпочита да остане в родната Франция, на собствен европейски терен, където се чувства най-добре. Родена в центъра на Париж, с родители актьори, тя има вроден усет за деликатност и естетика.
Обичам я заради вечната тънка цигара между пръстите й, обичам я заради откровената й любов към доброто вино. Много я нападат заради цигарите, особено в последните години. „Да, знам, че трябва да ги откажа“, възразява тя, „но вместо да ме критикувате, дайте ми съвет как да го направя без да страдам. Ето това би било интересно.“
Един от последните филми, в който я гледах е Sage femme. Двете с Катрин Фро правят жесток дует. Филмът е тъжносмешен и ролята много отива на Катрин.
През 2011 г., обзета от внезапно вдъхновение написах един разказ „Запалката на Катрин Деньов“. Историята е напълно измислена. Аз съм в Париж и се разхождам из уличките на Сен Жермен Де Пре. Изведнъж от една малка галерия излиза Катрин Деньов. Аз я виждам и стъписана спирам насред улицата, зяпайки я като типичен, вманиачен сталкер.
Тя изважда с изящен жест цигара от позлатена табакера и започва да рови в чантата си за запалка. Мърмори си под носа нещо, докато търси и накрая открива запалката в джоба на палтото си. Навън подухва коварен есенен вятър и Катрин трудно успява да запали цигарата. Видимо изнервена, затваря чантата си и тръгва забързано надолу по улицата. Но … запалката й пада на тротоара. Аз се втурвам и я грабвам с хищен жест. Запалката е малко позлатено бижу, марка Yves Saint Loren. Отдолу има гравирани инициали C.D. Стоя там насред улицата със запалката на Катрин Деньов в ръка и се разкъсвам от съмнения. Да я настигна ли и да й я върна или да я запазя като фетиш за себе си. Жестока дилема!
Дилема, която не успях да разреша и затова разказът ми имаше два алтернативни финала – как й връщам запалката и заеквам от притеснение, забравяйки целия си богат арсенал от френски думи и как прибирам запалката и се връщам в София с нея, как си я гледам тайно и се възхищавам “My precious” като Ам-гъл от „Властелина на пръстените“.
И последно – през зимата на 1998 г. за малко наистина не я срещнах. Тогава Режис Варние снимаше филма Est-Ouest с участието на Катрин Деньов и Сандрин Бонер. Снимките бяха в София и Пловдив. В София бяха отцепили района от Народното събрание до светофара на Раковска и Военния клуб. Имаше една сцена с Катрин на жълтите павета пред Италианското посолство на Цар Освободител. Толкова исках да я видя! Молих се на охраната пред загражденията до Парламента, но не ме пуснаха. Носех си дори театрален бинокъл, за да успея да я зърна макар и отдалеч. И … мисля, че успях.
По-късно прочетох някъде онлайн откъс от дневника й. Била е потресена от грозотата на София и Пловдив, от кичозната безвкусица на хотелите, от мръсотията и мизерията по улиците, от тъжните и зле облечени хора.
„Добре, че не я видях тогава“, помислих си. Така и за щях да съм под знаменателя на тъжните, зле облечени хора.
Честит рожден ден, Катрин! Както ти самата често казваш: „В Европа е по-лесно да се остарява“.
Пожелавам ти лесно остаряване и още дълги години с цигара между пръстите и чаша вино в ръка. À votre santé!