Лятото на 1884. Малка лодка сред Атлантическия океан. В нея са четирима изтощени мъже. Том Дъдли е капитан, Едуин Стивънс и Едмънд Брукс са моряци, а 17-годишният Ричард Паркър е юнга.
Паркър е сирак, а това е първото плаване в живота му. Той се записва за него, въпреки съветите на приятелите си да не го прави, защото вярвал, че ще бъде приключение, което ще го направи мъж.
Преди да се озоват в нищото на 4-метрова лодка – скована от най-евтиното дърво, мъжете са екипаж на 16-метрова яхта. Целта им е да я доставят на австралийски адвокат, който си я купил. Яхтата тръгва от Саутхамптън за Сидни, но на повече от 2000 км от нос Добра надежда e застигната от буря и потъва.
Мъжете се спасяват, заради бързите действия на капитана. Първите три дни изкарват на малки хапки ряпа – от две консерви, които успяват да грабнат със себе си. На четвъртия ден хващат костенурка. А следващите осем дни са гладни и адски жадни, защото не успяват да вземат никаква питейна вода.
Юнгата Паркър – макар да е предупреден да не го прави, пие солена вода и се разболява. На 19-я ден капитанът предлага да се тегли жребий, за да се определи кой ще бъде убит и изяден от останалите. Морякът Брукс отказва да участва и разубеждава капитана.
На 20-я ден капитан Дъдли нарежда на Брукс да гледа към хоризонта, след което прави знак на другия моряк – Стивънс, че ще убие Паркър. Така и прави. Казва молитва и пробожда момчето в шията. Следващите четири дни тримата мъже се хранят с тялото на Паркър и пият от кръвта му. А на 5-я ден от убийството – докато закусват, забелязват немски кораб, който ги спасява и връща в Англия.
Дъдли, Стивънс и Брукс са арестувани и изправени на съд за убийство. Решението на съда ще създаде прецедент в английското право.
Как бихте отсъдили вие?
Основната теза на защитата е, че един е жертван, за да се спасят трима. Мъртвият няма семейство – както останалите мъже, които се грижат за жени и деца. Не забравяйте, Паркър е и сирак – няма да липсва на никого. А също е колабирал и практически умиращ. Защитата се позовава и на подобни случаи на канибализъм – по време на бедствие, в които съдията помилва оцелелите.
Можете да мислите за казуса по два начина. Първият изповядва вярата, че моралното действие се оправдава от следствието си. Вторият е уверен, че моралното действие се определя от фундаментални закони, които не могат да бъдат нарушавани.
Идеята за последното е нонсенс за английския юрист и мислител Джереми Бентъм. Преди да стане баща на утилитаризма Бентъм е дете гений.
Роден е през 1746 в богато семейство. Започва да учи гръцки и латински, когато е на 4 години, на 6 вече свири и на цигулка, а на 12 е студент в Оксфорд. Джереми е интровертен, намира всичките си състуденти за глупави и инфантилни. Завършва право, но скоро разбира, че системата от закони е толкова порочна, че той предпочита да пише за правото, вместо да го практикува.
Бентъм е пълен с идеи. Защитава отделянето на църквата от държавата, свободата на изразяването, края на робството, правата на жените, той е един от първите защитници на животните. Подкрепя декриминализирането на хомосексуализма и развода, премахването на смъртното наказание и всякакви физически наказания на деца. Като тихо и интелигентно, но хилаво дете, той преживява много подигравки и насилие, което го отвращава.
През 1785 Джереми проектира Паноптикон, затвор, който се ръководи само от един надзирател, който обитава кула в средата на сградата. Фактът, че надзирателят вижда всичко кара затворниците да изпитват „чувство за невидима вездесъщност“. Затворът е частен и би се издържал от труда на затворниците. Макар в началото проектът да е подкрепен от правителството, бива зарязан след падането на Уилям Пит.
Бентъм създава система, която би решила проблема с бездомниците и просяците. Измисля и друга, която да премахне съседските вражди. Например до хора луди и кавгаджии трябва да се настаняват глухи. До проститутки и разюздани жени – възрастни жени. А до грозни, деформирани и инвалиди – слепи. Така всички ще са щастливи.
Щастието е всичко за Джереми Бентъм. Според него моралните избори трябва да бъдат съобразени само и единствено с реалните ползи, които носят. Неговият принцип за ползата определя, че всичко, което носи максимално щастие – на максимален брой хора, е добро.
Ние сме движени от две сили – болка и удоволствие. Щастието е отсъствие на болка и наличието на удоволствие. Всяко едно човешко същество – независимо от пол, произход или цвят на кожата, заслужава да се бори за повече удоволствие и по-малко болка в живота си.
Повратен момент за Бентъм е Американската революция. Особено обидна за него е Декларацията за независимост, чиито идеи, той намира за смешни и екстравагантни. Една от тях е, че: „всички хора са създадени равни, че те са дарени от своя Създател с някои неотчуждаеми права, че сред тези права са живот, свобода и стремеж към щастие.“
Ако това е истина – казва Бентъм – то означава, че новородено бебе е равнопоставено на достолепен магистрат, а това е невъзможно. Както е и безсмислица, че хората притежават „неотчуждаеми права“, защото всяко управление – независимо от вида си, би отчуждило поне едно от изброените три.
Въпреки хуманността си, идеите на Джереми Бентъм загърбват индивидуалните права. Те са отличен начин да оправдаете гладиаторските игри, мъчението – като техника за разпит или тютюнева компания, която на базата на анализ „цена-печалба“ доказва, че пушенето е полезно, защото реално спестява пари на държавата за социални грижи и пенсии. Остава повече за щастлив живот на децата и младите.
Да се върнем в съда. Какво решава съставът от съдии по случаят на Дъдли, Стивънс и Брукс? Съдът решава, че нуждата не може да оправдае убийство.
Задължен си да запазиш собствения си живот – пишат съдиите – но може би още по-важно задължение е да го пожертваш. Войната например е пълна със случаи, в които човешки дълг е да умреш, а не да живееш. В случай на корабокрушение капитанът има дълг към екипажа, а екипажът към пътниците – така, както войниците към жените и децата.
Съдиите също задават въпроса: Кой е човекът, който има квалификацията да решава кой ще живее и кой ще умре? Подобно мислене – казват съдиите през 19 век – би довело до невиждана жестокост и престъпления. Нещо, което хората през 20 век ще докажат многократно.
Дъдли и Стивънс са осъдени на смърт, но с препоръка за помилване. По същото време във Великобритания тече дебат за премахването на смъртното наказание, затова присъдата е сменена с доживотен затвор. Двамата са помилвани 6 месеца по-късно.
Спомняте ли си тигъра от Life of Pi (Животът на Пи)? Той се казва Ричард Паркър, кръстен е на 17-годишния юнга, чиято смърт доказва, че моралността не може да бъде обективно калкулирана и защитена, чрез следствията.
Бентъм умира през 1832 на 84, след дълъг и продуктивен живот. Той смята, че последната му доблестна постъпка е да завещае тялото си на науката. Сам проектира своята „авто-икона“ – мумия, облечена в любимите му дрехи. Днес тя е собственост на University College London, чийто основател е мислителят.
Имало идея мумията да присъства на всички заседания на борда на директорите, което се случва само веднъж. За протокола Джереми Бентъм е записан като „присъстващ, но без право на глас“.
Свързани публикации:
Бихте ли откраднали бъбрек? Бихте ли убили бебе? И защо не ставате за политик?
One thought to “Тигър, лодка и мумия”