Тарантино номер 9

„Планирам да спра на десетия. Не вярвам, че трябва да стоиш на сцената, докато публиката започне да те моли да слезеш.“

Куентин Тарантино

Пуснаха трейлъри, преди да започне Once Upon a Time… In Hollywood 2019 (Имало едно време… в Холивуд).

Люк Бесон има нов филм. Героинята се казва Ана и е манекен-професионален убиец. Тя адски прилича на героинята в предпоследния му филм – Люси, която прилича на героинята от 40-я му филм – Амбър, която прилича на героя от петия му филм – Леон, който прилича на героинята от първия му успех – Никита. Люк Бесон е написал над 50 сценария, но като че ли само два.

Тарантино не иска да стане Люк Бесон.

Очакването

Когато гледате филм на Уди Алън, Тери Гилиъм или Уес Андерсън, очаквате да е „техен“ филм. Очаквате: саркастична комедия с привкус на нихилизъм, сладко-горчив магически реализъм или ексцентрични герои, потопени в декориран, някак си изкуствен, но винаги центриран свят.

Това означава ли, че всеки път големите творци ни предлагат едно и също? Или означава, че имат собствен стил, който изпъква над баналното и незапомнящото се?

Тарантино е майстор на очакването. На обещанието, че нещо интересно ще се случи всеки момент. Не веднага, след малко. След поредица от готини монтажи, ритмична музика и перфектен диалог ще получим оргазъм, освобождение на натрупаната съспенс енергия.

Времето

Може да не сте го усетили, но сме в центъра на носталгично торнадо от 80-те. Деветият филм на Тарантино е посветен по същия начин на 60-те.

Филми, музика, физика, коктейли, детайли, коли, звезди, храна, архитектура – цяла една манифактура, която режисьорът командва, за да направи лексикон на 60-те. Копие, клонинг на времето.

Времето, в което класическият Холивуд умира. Високите, богоподобни звезди с полирана дикция залязват. Ренесансовият стил умира, заедно с линеарния му, подреден начин на разказване. Старото бива отхвърлено от младото – като режисьора Роман Полански и жена му, актрисата Шарън Тейт.

Once Upon a Time… In Hollywood 2019 се развива на тази граница – между две ери, на очакването нещо да се случи. Във филма има много чакане. Актьорът чака да започнат снимките. Каскадьорът чака своя ред. Красиво момиче чака на ъгъла.

Шарън Тейт и тя има време за убиване, колкото да влезе и гледа собствения си филм.

Ние – публиката, също чакаме. Чакаме една сцена, сцената в която последователите на Менсън ще изколят всички. Тарантино разтегля това чакане в повече от два часа. Ужасни неща се случват, когато чакаме. Съдбата ни удря изневиделица – като мърляво, лудо хипи с нож.

Фетишите

Това е нърдски филм и много личен. Двата часа чакане са посолени с всички фетиши на Тарантино. Готина музика, напоителен кино homage, вмъквания, ретроспекции, Лос Анджелис, любимите актьори – всичките на ниво, мъжки коли, женски крака. Много женски крака. Всичко е тук – осветено с неон, но е скучно.

Да, това може би е най-скучният филм на Тарантино. Поне първите 2 часа. Рационално знам какво се опитва да постигне, но емоционално не работи. Поне за мен. И за около половината от зрителите в салона.

Когато гледах Kill Bill 2003 (Убий Бил), около 20% от зрителите напуснаха – напълно очаквано, заради насилието.

Сега хората не си тръгваха, а излизаха и се връщаха – по няколко пъти. Кой до тоалетна, кой за още бира или нещо за ядене, някои пишеха мейли на телефона си. Аз си извадих дъвки. Никога не съм го правил. Това не е Тарантино. Не е човекът, който подобно на Бергман, вярва, че филмът е ритъм. Ритъм, който не трябва да изпускаш.

Нещо е, но не е

Темата за фалшивия свят на Холивуд доминира.

Леонардо Ди Каприо е Рик Далтън, залязваща звезда от стария Холивуд. Брад Пит е Клиф Бут, каскадьор и дубльор на Далтън, а също шофьор, иконом и сайдкик.

Двамата са това, но не са – те са препратка към Батман и Робин. Динамичното дуо, което спасява деня. ТВ шоу от 60-те, което е едновременно готино и смущаващо глупаво, нелепо, ретро, анахронично.

Нещо е, но не е. Докато на екрана героят на Леонардо Ди Каприо е смел, твърд и безкомпромисен, то в „живия живот“ е страхлив, мек, разколебан и заекващ.

Докато виждаме снимането на фалшив (кино) уестърн с участие на Ди Каприо, Брад Пит преживява истински уестърн в комуната на Менсън.

Тарантино – чрез образа на Клиф Бут, отдава (за пореден път) почит на истинските герои – каскадьорите. Тези, които наистина могат да скачат, падат, стават, да се бият и шофират добре. Не напразно на тениската на Бут пише Champion.

В реалността „Семейство Менсън“ избиват невинните, но Тарантино поправя реалността, чрез приказната сила на киното…

…като идейно преповтаря Inglorious Bastards 2009 (Гадни копилета).

В реалността Стийв Маккуин – архетипната мъжественост на времето, е поканен на партито в къщата на семейство Полански. Маккуин е актьор и каскадьор. Какво щеше да стане, ако беше отишъл? Щеше ли да спаси всички или да умре с тях?

Мнението ми в едно изречение:

Кълбо от Тарантино прежда, което се оплита само в себе си, в опита да изплете цветен пуловер от носталгия, меланхолия и зрялост.

Свързани публикации:

Най-добрите сценаристи в историята на киното
Филми, които са движени от диалога
Психология на възмущението или как се пише качествена сцена?