От Грета до Покахонтас и обратно

„А Исус повика едно дете, та го постави посред тех, и рече: Истина ви казвам, ако се не обърнете, и бъдете както децата, нема да влезете в царството небесно“.

Из „Свето Евангелие от Матей“

Начинът, по който модерният западен ум разглежда детето в голяма степен е формиран по време на Просвещението (17-19 век).

Жан Жак Русо излага част от теорията си в „Емил или за възпитанието”. Русо вярва, че цивилизованият човек се ражда, живее и умира в робство: Когато се роди, увиват го в пелени; когато умре, заковават го в ковчег; докато пък е жив, той е окован във вериги от човешките институти. За Русо „природа“ е синоним на „добро“.

Книгата му е подложена на критика, публични разкъсвания и изгаряния, но остава гореща следа в сантиментализма на 18-век.

Детството, каквото е днес – с всичките си играчки и привилегии, дължи много на Викторианската епоха. Тогава детският статус бива институционализиран. В началото на 20 век в Европа и САЩ започва забраната на детския труд, говори се за детски права, а децата все по-често се появяват по реклами, картички и сувенири.

„Вечното дете“ става идол за философи и творци. Образец и цел са неговата спонтанност, естественост и неудържимост.

Детето не e просто чист потенциал – tabula rasa, покрита с восък дъсчица за писане, която никой още не е използвал (както Аристотел описва ума на новороденото), то е носител на всичко добро и невинно. Детето е винаги право по презумпция, защото не може да е зло. Децата стават зли, защото възрастните ги правят такива.

Децата са „като цветята“, имат „златни сърца“, „слънчеви усмивки“, „не могат да лъжат“. Всяко филмово дете – до към средата на 50-те, е такова.

Русо не е пръв в мисленето си. Век преди него Джон Драйдън използва словосъчетанието „благороден дивак“ – noble savage, с което дава начало на романтичния примитивизъм.

Благородният дивак олицетворява концепцията за човека, преди да бъде покварен от цивилизацията. Той е символ на естествената доброта и чистота, „диво цвете“, което ръцете на белия мъж прекършват.

Драйдън също не е пръв. Римският историк и политик Тацит пише за благородните германски племена, като контрапункт на корумпирания Рим.

Тази дихотомия се запазва в мисленето ни през вековете. Когато липсват диваци или деца, намираме същата опозиция в разделението на хора от „големия град“ – лукави, алчни, арогантни, циници и хора от „малкото село“ – честни, трудолюбиви, непокварени, защото са близо до природата.

Най-бързият начин да се разочаровате и от децата, и от диваците е да ги срещнете в реалността.

Началото на една от класическите масови истерии – процесът срещу Салемските вещици, са две момичета – на 9 и 11 години. Един ден, те започват да пищят, чупят покъщнината, издават странни звуци, изпадат в конвулсии. Това поведение се прехвърля и на други момичета. Децата твърдят, че някой ги щипе и боде с невидими игли. Най-смъртоносното преследване на вещици в историята на колониална Америка отнемa живота на поне 20 души.

По подобен начин, 23 години преди това – през 1669, в Мора, Швеция стотици деца обвиняват възрастните, че са отнели невинността им и са ги предали на Сатаната. Над 60 възрастни биват съдени за вещерство. Масовата екзекуция – чрез изгаряне, ще сложи началото на национален лов. Друг шведски град подобрява рекорда, като екзекутира 71 възрастни, чрез обезглавяване и огън – за един ден. Обвинители и свидетели в процеса са деца.

Реалността не пречи на културната инфатилизация, а може би дори я насърчава. Идеите, че трябва да сме повече „като децата“, „диваците“ или „животните“ са гостоприемно приемани масово. Да си дете, дивак или животно автоматично те освобождава от нуждата да си морален и отговорен, да взимаш решения. Развързва те от правилата и страданието, което те носят.

„Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни“ – пише Достоевски в „Братя Карамазови“. Децата и животните са само гладни – имат нужди, които трябва да се задоволят.

Един от множеството „освободители“ на човека е Алфред Кинси. Той ще шокира Америка като й покаже, че всички правят секс. 50% от съпрузите изневеряват на съпругите си. 70% от мъжете са спали с проститутка. 10% са били хомосексуални. 17% от живелите на село са правили секс с животно. 95% от неомъжените жени имат поне един аборт.

Начинът, по който Кинси достига до тези „истини“ е привидно научен, но в реалността е отхвърлен не само от американската асоциация на статистиците, но и от психолози като Ейбрахам Маслоу.

Първоначалното изследване на Кинси използва стотици момчета, които са били сексуално малтретирани, сексуални престъпници и мъже проститутки. Това няма да е първото или последното нагласено изследване на социалната наука. Разбира се, методологията не интересува Кинси, той иска да докаже тезата си.

А тя е, че хората ще са по-добри, ако се откажат от неестественостите на морала и прегърнат естествеността на природата си. Ако сме животни и следваме биологичния си императив, ще сме свободни. Както се пее в една песен: Скъпа, ние сме нищо повече от бозайници, които се чифтосват по Discovery Channel.

Чрез алегоричният си роман „Повелителят на мухите“ Уилям Голдинг отговаря на въпроса какво ще се случи, ако обществото е хем от деца, хем от диваци.

Теориите, които са успокоение за мързела и тегобата да следваш правила се засмукват като биберон от повечето хора, но също са насърчавани от доста правителства. Ако задържите хората във вечно детство или ги регресирате до животни, създавате нуждата от родител, който да ги наглежда, да им сменя пелените, да им готви, да решава вместо тях.

Като контраст на митът за детството американският когнитивен психолог Алберт Елис казва: Най-добрите години от живота ви са тези, в които решавате, че вашите проблеми са си ваши проблеми. Не обвинявате за тях майка си, екологията или президента. Осъзнавате, че контролирате собствената си съдба.

А за това е нужно да пораснеш.