The King 2019 е поредната амбициозна историческа продукция на Netflix.
Миналата година гледахме Outlaw King 2018, класическа история на Давид срещу Голиат. В нея Крис Пайн e Робърт Брус, шотландският крал, който се изправя срещу окупационните английски войски.
Филмът е приемлив, въпреки туткавия сценарий, който се влачи в опитите си да похарчи бюджета от $120 милиона.
The King 2019 също е за Албиона. Островът е раздиран от братоубийствени войни. В центъра е Хал, блед, крехък принц, който е в конфликт с баща си Хенри IV.
Болният крал следва класическата стратегия „Разделяй и владей“. Младият принц копнее за обединение и мир. Бащата е хаос, синът е ред. Как се постига мир? Как момчето става мъж? Как невинността на младостта се заменя с горчивата мъдрост на зрелия живот?
Тимъти Шаламе е в ролята на Хенри V. Съвпадение или промисъл на съдбата е, че пълното име на актьора е Тимъти ХАЛ Шаламе. Той инвестира себе си. Хал е с херувимско лице и почти девическо присъствие на моменти. Върлинесто тяло, сякаш некомфортно само в себе си, което в нужния миг се изопва като струна. Поглед, който търси утеха, чрез болката на преждевременно остарелия мъж.
Шаламе е ефикасен избор, но Робърт Патинсън е странен. „Странен“ е точна дума, а не „слаб“. Той изиграва френския дофин като куриозно-ексцентричен, почти приказен злодей.
Дофинът говори английски с пресилен френски акцент. Целта му е да дразни английския владетел. Макар да е епизодичен Патисън получава добри реплики. Една от тях е: „Обичам да говоря английски. Толкова е прост… и… грозен.“
Продуцент и сценарист на The King 2019 е Джоел Едгертън, който избира за себе си важна роля. Той е сър Джон Фалстаф, приятел, спътник, съветник и прокси баща на Хенри V. Фалстаф е художествен герой на Шекспир. И така стигаме до дефекта на The King 2019.
Филмът е муле. Съешава жребецът на Ейвънския бард и магарето на историята.
Гледате Шекспир, но някаква аспартамена или поне стевия версия – Shakespeare Diet или William Light. Шекспир за хора, които нямат време за „префърцунения“ начин на говорене, „излишната“ дълбочина и плам.
Този Хенри V няма нищо общо с версията на Кенет Брана. Неговият Хенри е див, недисциплиниран мъж, обзет от „музата на огъня“. Някой, който крещи във вихъра на боя: „да влеем плам и стегнем мишци“, „да бъдем тигри“.
Героят на Шаламе е милениъл, който влиза в бой като меланхолично коте – яростно и лудо, но само защото е притиснат в ъгъла.
В този контекст, филмът не е и историческа правда и това ме дразнеше, докато гледах. Истинският Хенри V е описван като „кралят войн“. Той повежда армия, когато е на 13-14 години. В една от битките е прострелян със стрела в лицето, но продължава да се бие. Заради тази рана е измислен един от първите хирургически инструменти – форцепс, с който изваждат заседналото острие.
Апропо, ако гладко избръснатото, красиво лице на Тимъти Шаламе имаше грозен белег, това щеше да направи героя мистериозен и интересен. Същото се отнася и за голото му тяло. Ако по него имаше следи от битки, синини, охлузвания, отпечатъци от болка и смърт това щеше да подсили мотивацията на героя. Да обясни защо изпитва ненавист към войната.
Благодарение на натрупания опит Хенри V става изкусен пълководец. Победата му при Аженкур е гениална. Битката подчинява цяла Франция, въпреки численото превъзходство на французите. Англичаните са изтощени, гладни, много са покосени от дизентерия. Но техният крал оцелява и побеждава по бойните полета от почти две десетилетия.
Във филма всички печеливши военни решения идват от Фалстаф, докато младият Хал чака безпомощно мнения и съвети. Видите ли, допреди месец той е бил просто депресиран, бунтуващ се юноша, отдаващ се на пиянство и разгул.
Ще кажете, че Фалстаф е метафора. Ще кажете, че той е другото Аз на краля, но начинът на използването на тази метафора е неуспешен – поне за мен.
Последна историческа препратка. Начинът, по който английските стрелци използват лъковете си е както снайперистите използват пушките си – стрелят направо, като се мерят в избрана мишена. Холивудският подход да стрелят във въздуха, за да направят облак от стрели е кинематографичен, но измислен.
Мнението ми в едно изречение:
Сносна псевдоисторическа драма – носена от силата на актьорската игра, която подвива крак на земята, докато се опитва да седне на два стола едновременно.
Свързани публикации:
One thought to “Кралят”