Понякога мисълта е по-близко до истината, до реалността. Можете да кажете всичко, можете да направите какво ли не, но не можете да фалшифицирате мисъл.
Прочетохте редове от I’m Thinking of Ending Things, романът на Иън Рийд, който сега е филм на Чарли Кауфман.
Сюжетът е прост. Проследяваме безименна млада жена, която в началото се казва Люси. В разгара на зимна буря, тя е взета от приятели си Джейк, за да се запознае с родителите му, които са фермери. По време на пътя – до отдалечената ферма, жената се опитва да се убеди, че трябва да скъса с Джейк.
Макар филмът да е маскиран като хорър-трилър, той е на Чарли Кауфман – не очаквайте нещо обикновено.
Семейната вечеря е конфузна и неприятна, малко страшна, клаустрофобична. Родителите на Джейк пренебрегват сина си, подценяват приятелката му, демонстрират липсата на начетеност, вкус, класа. Още мотиви за младата жена, която наистина трябва да скъса с Джейк.
После започват да се случват странните неща. Родителите остаряват или се подмладяват, докато влизат и излизат в кадър.
„Реализъм е лоша дума – казва Фелини – В известен смисъл всичко е реалистично. Не виждам разделителна линия между въображаемото и реалното.“
Ясно е. Това, което гледаме не е реално, то e сън, то е видение. Хапки от спомени, сувенири от миналото. Както и очаквате – действието се развива в главата на Джейк, а не на младата жена.
Още в самото начало – паралелно, проследяваме епизоди от живота на възрастен мъж – чистач в гимназия. Това също е Джейк. Прескачаме в откъси и образи от паметта му. Попадаме дори в друг филм – романтична комедия на Робърт Земекис. Апропо, Земекис харесва шегата и дава разрешение името му да се използва.
Усещането е тревожно и мъчително. Кадрите са или угнетяващо мрачни, или пресилено цветни, обагрени от палитрата на носталгията. Властва депресия.
Ние сме мозайка от родителите ни, от изживяванията ни в гимназията, от случайни срещи, докато си купуваме сладолед. От всички връзки, които сме имали, но и тези, които сме се убедили да нямаме. Съжалението винаги предшества края ни.
Харесвам сценариите на Чарли Кауфман. Даже най-трудния и тежкия – според повечето зрители, Synecdoche, New York 2008 (Синекдоха, Ню Йорк). Те са сюрреалистични, артистични, оригинални. Опитват се – с нокти и зъби, да пробият формата, образеца, калъпа, задължителната наративна структура. Те са за мисловен напън, за обсъждане, за нагласяне, за разчитане.
Проблемът с I’m Thinking of Ending Things 2020 е не, че ще ви е трудно да го разберете, а че няма да ви е грижа. Филмът е интелектуален, академичен, синтетичен. Разказан e сякаш от алгоритъм, в който са налети Фройд, екзистенциалистите, теория от неврологията.
Не изградих емоционална връзка – такава, каквато имах с Adaptation 2002 (Адаптация) или Eternal Sunshine of the Spotless Mind 2004 (Блясъкът на чистия ум). Единствената човечност идва от актрисата в главната роля – Джеси Бъкли. Но не е достатъчно. Ще кажа и нещо скандално. Според мен, Кауфман е много по-добър сценарист, отколкото режисьор.
Мнението ми в едно изречение:
В края се чувствах виновен, че не го харесвам повече.
Разбирам такава вина и не мисля, че изказването е скандално 🙂
Все пак бих го гледала. „Синекдоха, Ню Йорк“ беше интересно преживяване, макар и тягостно, а „Адаптация“ ми е любим.
И на мен, дори преди час разказвах за Адаптация на човек, който не го е гледал 🙂