
„Беше се родил с дарбата да се смее и с чувството, че светът е побъркан. И това бе цялото му наследство“.*
Две уводни изречения, които си спомням от дете. Вглъбих се веднага. Исках да разбера повече за този човек. Кой е? Какво прави? Какво ще му се случи?

Представянето на героя е ключов фактор за това дали публиката ще се влюби в него, ще го намрази или игнорира. Любим подход на писателите е описанието:
„Беше богат човек: банкер, търговец, фабрикант и какво ли не. Едър, гръмогласен мъж с облещени очи и метален смях. Човек, направен от груб материал, който, изглежда, е трябвало да се разтяга, за да се направи такава грамада. Човек с голяма издута глава и чело, набъбнали вени на слепите очи и така опъната кожа на лицето, че сякаш държеше очите му отворени, а веждите повдигнати нагоре. Човек, налагащ с целия си вид впечатлението, че е надут като балон и готов да литне. Човек, който никога не можеше да се нахвали, че сам си е пробил път в живота. Човек, който вечно разгласяваше с подобния си на медна тръба глас бившето си невежество и бившата си бедност. Човек, който беше олицетворение на самохвално смирение.“**
Повечето писатели не са добри колкото Дикенс и се провалят в описанията. В киното този подход е още по-проблемен, защото важи правилото: Покажи, а не обяснявай. Разказвачът е табу и почти винаги признак, че режисьорът е слаб.

Правилото има изключение. Амели Пулен е въведена от мига, в който спермазоид среща яйцеклетка, до малките моменти и чудатости, които правят героинята неповторима. Жан-Пиер Жоне използва разказвач, но също музика, цвят, игрива камера.

Можете да оставите героят да се представи сам. Патрик Бейтман го прави, чрез сутрешните си ритуали. Странно, но 20 години по-късно един психопат ще бъде копиран масово от хиляди инфлуенсъри.

Любим подход на Спилбърг е съспенсът и мистерията. Първо виждаме героя като силует, като сянка, като усещане за присъствие – прашна шапка, догаряща цигара, пукане на съчки в гората, полюшване на клони, вибрация в чаша вода.

Представянето на тиранозавъра в Jurassic Park 1993 (Джурасик парк) е кинематографичен урок.

Начинът, по който Спилбърг ни показва Индиана Джоунс е класика. Виждаме Инди само в гръб. Първите 3-4 минути, той е кожено яке и шапка, ръце, които държат карта. Накрая лицето му излиза от мрака към светлината.

33 години по-късно Джеймс Гън прави homage на този момент в Guardians of the Galaxy 2014 (Пазители на Галактиката), когато представя Питър Куил (Крис Прат).

Встъплението на The Equalizer 2014 (Закрилникът) е достатъчно, за да го препоръчвам на всички. Спартанска стая, безупречно изопнато легло, лъснати рафтове – те са по-убедителни от думи.
Антоан Фукуа ни запознава с Робърт Маккол (Дензъл Уошингтън), чрез интериора на дома му. Това ме впечатли. Клишираният начин да разберем за главен герой в екшън е или чрез думите на други герои: „Тоя е професионалист и твърдо копеле“, или чрез колаж от изрезки на заглавия, или чрез кадър на военното му / криминално досие.

Можете да създадете предистория. Преди Джей Гетсби да вдигне наздравица в лицето ни – на фона на триумфална заря, се случват други неща. Усещаме Ню Йорк, хората, времето, бизнесът, музиката, модата. Чуваме слуховете за Гетсби, мълвата, версиите. Ник Карауей (Тоби Магуайър) има чувството, че Гетсби витае наоколо, че го гледа отнякъде. Накрая – след като се изкачваме по дълга стълба, Баз Лурман ни представя на Гетсби. Моментът е озвучено от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин.

Един от най-добрите избори е да покажете героя в действие. Четири различни героя са представени, чрез професията си. И перфектен звуков дизайн. Музиката и звуците са героите.

Може би най-култовото влизане на герой в уестърн прави Чарлс Бронсън, като Хармоника в Once Upon a Time in the West 1968 (Имало едно време на Запад).

Майкъл Ман представя основните играчи в Heat 1995 (Жега) в действие, но без да има контакт по между им. Де Ниро открадва линейка. Вал Килмър купува строителни материали. Ал Пачино прави любов. Не знаем как тези мъже са свързани, но искаме да разберем. След това се случва обир.

Похватите в Heat 1995 ще бъдат цитирани нееднократно от други.

Кристофър Нолан използва всичко изброено до тук, за да ни представи неговата версия на Жокера. Започваме с напрегната музика и стремителен банков обир. Обирджиите-клоуни обсъждат Жокера, който е тайна – дори за тях. Ние вече сме го видели в гръб, но не знаем Престъпниците започват да се избиват един друг – по време на обира. Накрая оцелелият сваля маската си, за да видим лицето му, което… е маска.

В първата си сцена Франк Ъндърууд (Кевин Спейси) убива куче – с голи ръце, докато ни гледа в очите и говори за видовете болка. Това привлича вниманието.

Една от най-добрите премиери на ТВ герой прави Дейвид Линч с агент Дейл Купър. Звучи джаз. Спретнат мъж в костюм шофира и едновременно с това диктува: „Даян, часът е 11:30 сутринта, двадесет и четвърти февруари. Влизам в град Туин Пийкс. Пет мили южно от канадската граница, дванадесет мили западно от границата на щата. Никога не съм виждал толкова много дървета през живота си…“

Поредица, която систематично и отлично представя героите си е тази за Джеймс Бонд. Висок, красив мъж в елегантен костюм влиза в клуб. Спрян е на входа. Това ли е Джеймс Бонд? Не. Публиката е заблудена. Виждаме Шон Конъри минута и половина по-късно. Докато си запалва цигара: „Бонд. Джеймс Бонд“. Любимото ми представяне на герой обаче е това на Веспър Линд (Ева Грийн). Целият диалог е просто… наслада.

От цялата плеяда филми по комикси на Marvel, направени през 21 век, няма един готин. Готин в смисъл як. Як в смисъл печен. Печен като ултра-кул. Влизането на Блейд (Уесли Снайпс) в първа сцена – от миналия век, е ултра-кул.

Спомням си интервю на Тарантино. Според него Пол Томас Андерсън е гений, заради начина, по който представя Даниел Плейнвю в There Will Be Blood 2007 (Ще се лее кръв). Уводът, в който героят чупи крака си – сред нищото и трябва да се влачи – километри, докато намери помощ, го оправдава за всички гадории, които предстои да направи. Ще разберем, че този човек е копеле и задник, но не е пиявица, не е паразит. Готов е да мине през ада, за да постигне успеха си.

Споменахме Тарантино, срещата ни с полковник Ханс Ланда е страшна и паметна. Ланда е чист, стегнат, любезен полиглот. Топ 5 най-смразяващи злодеи в историята на киното.

Млада, крехка жена влиза в подземие на готическа лудница. Мрачно е. Влажно. Движим се бавно из скелета на стените. Чуваме вопли, стенания, съскане. В края на коридора стигаме аквариум. В него ни чака спокоен мъж, който учтиво и тихо ни поздравява с: „Добро утро“. Антъни Хопкинс прекарва общо 16 минути пред камерата, но имаме чувството, че Лектър е целият филм.
Бележки:
*Рафаело Сабатини, „Скарамуш“, превод Сидер Флорин
**Въвеждане на образа на г-н Джозая Баундърби, Чарлз Дикенс, „Тежки времена“, превод Сидер Флорин