Тишината е страшна… само за шумните. Днес обръщаме внимание на няколко филма, които доказват, че тишината може да е грохот.
Поводът е корейският филм In Front of Your Face 2021, който гледах наскоро. Не само го гледах, но той ще влезе в подбора ми от филми на годината.
Режисьорът и сценарист Хонг Санг-су има над 30 заглавия в кариерата си. Камерният им характер, малобройният актьорски екип, отсъствието на специални ефекти, екшън сцени и сложни еквилибристики с камерата му дават възможност да създава по два – даже по три, филма годишно.
Не съм гледал всичките, но тези, които съм гледал намирам за мудни. Оценявам ги интелектуално, но по-скоро ги издържам, отколкото им се наслаждавам. Те са дълги отрязъци от живота.
In Front of Your Face 2021 например се състои от 32 кадъра – всеки под над 2 минути. За да направите сравнение, средният американски филм днес се състои от над 2000 кадъра. Блокбъстърите удрят 3000.
Бивша актриса се връща обратно в Южна Корея, след като е живяла в Америка. Тя се среща със сестра си. Посещава родния си дом, който сега се дава под наем. Има рандеву с амбициозен режисьор, който мечтае да снима с нея. Това е.
Филмът е красив, по традиционен, не-инстаграмски начин. А също е тих. Лий Хей Йонг, актрисата в главната роля, прави толкова много – с толкова малко. Вълшебно изпълнение, което няма да бъде забелязано в Америка. Оскар най-често печелят шумните.
Писах за това в ревюто на Christine 2016 (Кристин). Изпълнението на Ребека Хол бе пренебрегнато, но е в контраст с крещящите, пищящите, ревящите, хлипащите и хълцащите хипербули, които най-често биват избирани за еталон.
Тази година пример за победата на шума над тишината е клоунадата от хаотични образи в Amsterdam 2022 (Амстердам), на Дейвид О. Ръсел.
Не можах да повярвам, че гледам Крисчън Бейл.
Един от любимите ми 5 филма през 2018 бе Burning 2018. Корейският трилър-драма е бавен и тих огън. Пъзел от метафори и опозиции. Тримата актьори са брилянти. На места изпълнението им е пантомимично. Разчита на бърза, почти неуловима мимика, жест, разместване и пре/позициониране на тялото.
Принцеса на микро мимиката е Сърша Ронан. Влюбих се в Brooklyn 2015 (Бруклин).
Царица е Изабел Юпер. Дори, когато е част от посредствени филми или „просто ОК“ опити, тя пленява с безмълвие. Критичката Полин Каел негодува – в ревюто си на La Séparation 1994 (Раздяла), че Юпер остава безизразна дори, когато получава оргазъм. Според актрисата обаче потрепването на клепачите също може да е „голямо събитие“.
Американски аналог е може би Франсис Макдорманд.
Вдигането на шум – аудио или визуален, е основен начин, по който филмовите звезди завземат място. Не викам, че викането трябва да се забрани. Виола Дейвис е природна стихия във Fences 2016 (Прегради). Но крясъкът й е предхождан от тишина, затова ни поразява.
Winter Sleep 2014 (Зимен сън), на Нури Билге Джейлан и съпругата му Ебру, е сред най-добрите тихи филми, от последните 10 години.
Действието се развива в зазимяваща се Анатолия. Главният герой – Алдън, е бивш театрален актьор от Истанбул, който се изживява като интелектуалец. След смъртта на баща му, той получава наследство – земя и бутиков хотел. Той споделя имота си със сестра си Неджля, която е разведена и младата си съпруга Нихал. Филмът, който е под въздействието на Чехов, се разстила бавно.
Майсторски написани диалози, които работят – без чупене на чинии и блъскане по масата. Аутопсия на човешката психика. Една от най-добрите сцени е 20-минутен диалог. Брат и сестра обсъждат лицемерието. Когато има звук, той отключва нещо. Удар от камък, който пръсва стъкло, дишане на повален от умора кон.
В ревюто си на The Killing of Two Lovers 2020 споменах, че Marriage Story 2019 (Семейна история) – филм със същата тематика, ме остави дистанциран. Заради това, че има контролирани, ПРЕрепетирани и ПРЕиграни сцени.
Точно обратното на това, което правят Даниъл Дей-Люис и Вики Крипс във Phantom Thread 2017 (Невидима нишка), на Пол Томас Андерсън. Там конфликтът е по-истински и въздействащ – според мен. Пак там златна е Лесли Манвил. Тя успява да спече героя на Дей-Люис, просто докато пие тихо чай.
С радост откривам подобни филми в морето от глъч и гюрултия. Последните години в селекцията ми попаднаха: Manchester by the Sea 2016 (Манчестър до морето), A Ghost Story 2017 (Призрачна история), в който изпъква – без да се опитва да изпъкне, Руни Мара.
On Body and Soul 2017 (За тялото и душата), който Rozix определи като „красив, пестелив, емоционален по един дълбок начин.“ Алфри Удард достига зенита на актьорското майсторство в Clemency 2019 (Милост).
Любим на Prozekcia миналата година бе Drive My Car 2021 (Карай колата ми), композицията на Рюсуке Хамагучи. Силата му – до голяма степен, идва от резервираното и сдържано, но въздействащо присъствие на Хидетоши Нишиджима и Токо Миура.
Мой избор тази година е и Playground 2021. Лора Уандел вижда света, през погледа на децата. Подходът е подобен на използвания в Son of Saul 2017 (Синът на Саул). Камерата е плътно залепена върху лицето на главния герой, а всичко останало е на мъглив безфокус.
А главният герой е 7-годишната Нора, изиграна съвършено от Мая Вандербеке. Тя е пищяща-беззвучна реакция на малтретирането на по-големия й брат. Единственото, което ме подразни е, че макар реалистичен – като снимане, филмът намира типично артистично-романтично решение на ситуацията.
Слушайте, когато тишината говори. Просто слушайте, защото в киното тя отговаря на всички въпроси за нула време.
Свързани публикации:
Голямо, Благодаря! Напоследък това са ми любимите филми. Много харесвам филмите на Нури Джейлан, хареса ми много и Drive my car. А от тук имам доста материал, който съм пропуснал.
@POW R TOC H
Моля, моля. Радвам се, че още намирам филми, за които да пиша. Че сушата е голяма.