И този филм на Рубен Йостлунд – както предишния, спечели в Кан.
Triangle of Sadness 2022 (Идиотският триъгълник – да, странен превод) е тематично продължение на The Square 2017 (Квадратът). И той е сатира, но преминава във фарс. Триъгълникът не е квадрат.
Работи, но не толкова добре. Причината е, че сега мишената му е по-лесна. Главният герой в The Square 2017 – поне в началото, бе симпатичен интелектуалец. Тук всички герои са антипатични – автоматично.
Много по-лесно или мързеливо е да критикуваш повръщащи от преяждане богаташи. Това не означава, че филмът не е смешен. Смешен е. Но не е оригинален. Най-малкото, защото знаех как ще свърши.
Ако искате класика със същата тема, гледайте The Discreet Charm of the Bourgeoisie 1972 (Дискретният чар на буржоазията), на Луис Бунюел. По-добър е.
Макар да оставя лош вкус La Grande Bouffe 1973 (Голямото плюскане), на Марко Ферери, дава храна за размисъл. Четирима заможни мъже на средна възраст се самоубиват, чрез преяждане. Йостлунд прави скандинавски – омекотен, преразказ.
Ако искате по-кратък и визуално въздействащ филм – Next Floor 2008 на Дени Вилньов. Има маса отрупвана с храна, около която хищни, алчни и чревоугодни хора се тъпчат, докато пропадат от етаж на етаж.
Или… се качете на The Platform 2019 (Платформата), испанската нихилистична фантастика на Галдер Газтелу-Урутия. Тя напомня, за да не кажа копира, Вилньов.
Саркастично или трагично е, че вероятно журито в Кан, след като е отсъдило наградата, е отишло на същата вечеря, като тази от яхтата във филма. Артъри, хипстъри, инфлуенсъри и „художествени дейци“ са се смесили с търговци на оръжие, руски олигарси и добре облечени анонимни хора, които никой не знае какво точно правят, но явно бизнесът им върви.
Мнението ми в едно изречение:
Умело заснета и изиграна сатирична хипербола, която прибягва до тривиални метафори.