„Да гледаш българско кино е мазохизъм. Да мразителстваш по негов адрес е унизително за пишещия и обидно за четящия.“ – Написал съм го аз, през 2013. Какво ниво на еготизъм трябва да стигнеш, за да цитираш себе си?
Правя го, защото мисля, че е истина. Да гледаш БГ кино – през 2024, продължава да е за тези, които са удовлетворени от болката, унижението и емоционалното страдание.
Диада 2023 е български филм, който ми предложи алгоритъмът на HBO. Хей, има български филми в HBO! Супер. Play.
Дида е 16-годишна гимназистка, от всяко едно училище, на всеки един български град. Тя е злостна, злобна и злосторна. Твърдоглава, разюздана, шумна. Закъснява, не поздравява, не се извинява. Насилвана и насилник, който продава свирки за 20 лева, зад ъгъла на училището. В общи линии, в резюме и обобщение – тя е боклук.
Причината Дида да е боклук е, че всички около нея са боклуци. Майка й е тъпа, проста „циганка курва“ – по описание на баща й, който е битов алкохолик, работещ в БДЖ. Учителите й са събрани от кол и въже, до един патологични случаи. Приятелите й – и те са чалга. Родителите на приятелите? Те са чалнати, та направо болни.
Дида е грешна душа в сюрреалистичната преизподня около нас. Пациент в екзистенциалната лудница, която обитават българите. Потънали в бедност, духовна мизерия и застрашително, институционализирано затъпяване. Тоест, главният герой е Антигерой.
Какво прави един Антигерой добър Антигерой?
Многоизмерност
Качественият антигерой е многопластов. Той притежава минуси, но поне едно положително качество или умение. Поне едно. Може да е отдаден служител, майстор-специалист, перфекционист, да се грижи за 5 кучета, 9 котки и гълъб със счупено крило, да е пожарникар, който спасява бебе от горяща къща, да работи в „Бърза помощ“, да помогне на сляпа жена да пресече улицата. Трябва да има нещо, което е извинителна бележка, но също повод за възхищение.
Извинителната бележка на Дида е, че, тя е дете. Децата научават това, което преживяват на практика. А също, тя е артист. Иска и мечтае да рисува. Колко добре рисува – това е друг въпрос, то и Адолф Хитлер е искал да рисува, предполагам, че адмирация буди желанието.
Морална двусмисленост
Писали сме, че за разлика от конвенционалните герои, които се придържат към строг морален кодекс, Антигероят действа на границата – в зоната на сивото. Антигероят може да е: егоист, циник, пияница и наркоман, лъжец, крадец, измамник, и тиранин, мафиот, проститутка, убиец – дори човекоядец, но винаги запазва някакъв етичен кодекс.
Дида е доста от тези неща, но също е последователно лоша. Няма сцена, в която да видим емпатия и доброта. Подредена стая например, полято мушкато, грижа за нещо или някого, освен за себе си. Правило, което се следва. Дида е прагматик. Тя е готовa на всичко, за да постигне целта си. Мисленето е: всичко, което не ми помага да придобия това, което искам е безполезно.
Силни мотиви
Антигероят има лични мотиви, които го подтикват към конфликт или действие. Mотивите придават дълбочина на героя и движат разказа напред. Отмъщение, справедливост, изкупление, свобода. Всяка една от тези цели ще накара зрителя да разбере или оправдае, даже подкрепи действията на Антигероя.
Мотивът на Дида е силен. Оцеляване. Първичният инстинкт за оцеляване кара момичето да продава себе си и други момичета. Дида иска да се махне от дупката, в която живее и замина при майка си в Америка. Тя има и втори мотив – любов, думата Amore е изписана на тениската й. Дида копнее да бъде обичана.
(Потенциал за) изкупление
Способността да израства, да се променя, да се развива нравствено е решаваща за въздействащия Антигерой. Този потенциал за трансформация добавя завладяваща арка, към повествованието и позволява на публиката да ръкопляска в края.
Дида се променя, но към по-лошо. Краят е недомислен, демонстрира, че авторката – Яна Титова, не е знаела какъв да е той. Има сцена на убийство, но и сцена на потенциално самоубийство.
Нещото, което Яна Титова не може да си помисли да ни даде – като истински български творец, е светлина. Светлината е невъзможна. Тя е забранена в НАТФИЗ или където произвеждат дейците на културата. Разрешена е само трагедията, лишена от анагноризис, катарзис или поука. Само скръбен срив и болка за вас. Ще ви хареса и ще искате още!
Нихилизмът е въпрос на степен. Но изобразяването на герои или ситуации без никаква възможност за спасение е клевета срещу реалността, насърчава депресията и отчаянието. Най-често нихилизмът в киното е истерична пародия, отвращение към себе си и изкушение за отхвърляне на живота. Анихилация, превърната в зрелище.
Психиатърът Виктор Франкъл, който оцелява в няколко германски лагера, през Втората световна война, пише в „Човекът в търсене на смисъл“, че животът никога не става непоносим заради обстоятелствата, а само заради липсата на цел. А Дида има цел, а също е по-умна от повечето си съученици.
Никой не затъва в калта като руснаците, казал го е руснак. Един от най-разкатаващите руски филми от този век (а те не са един или два) е Нелюбов 2017. Може би Яна Титова иска да направи това, което постига Андрей Звягинцев – черна дупка. Хоризонт на събитията, който поглъща цялата светлина, деформира и компресира всичко до нищо. Духовна пустош.
Но има две разлики. Техническото изпълнение на руснаците е по-добро. Актьорите са по-добри, звукът е по-добър, камерата е по-добра, персонажите са по-добри, те не са микро пародии.
И… в цялата кал и киша, уморена сивота, бетонна апатия, усещане за морга, и гробище Звягинцев капва човещина. Кадър със спасители, хора в оранжеви светлоотразителни якета, цветни петна в океана от нихилизъм. Ако не го беше направил, (и) неговият филм би бил безплоден репортаж за отчуждението и отчаянието.
Да завършим с оптимизъм, освен че в HBO има български филми. Преди почти десетилетие, когато правех ревю на малък независим филм, написах за актрисата в главната роля: „Флорънс Пю ще стане звезда. Сигурно е… тя ще стане звезда.“ Оказах се 100% прав. Пожелавам същото на Маргарита Стойкова, която е Дида.
Не знам дали талантът й е естествен или академично подпомогнат, но тя го има и трябва да го развива. Макар изпълнението й да е пресилено и хипертрофирано… особено в сцена, в която се опитва да пусне стар компютър и избухва в изкуствена, нелепа истерия… с правилната режисура и материал, тя ще блесне. Сигурен съм.
Мнението ми в едно изречение:
Класическа българска трагедия.
Свързани публикации:
Ако искаш да гледаш чудесен български филм в НВО, препоръчвам „Нямаш място в нашия град“:
https://www.hbomax.com/bg/bg/feature/urn:hbo:feature:GYyVHLgbC2zKqUgEAAADW
Документален филм за агитката на Миньор Перник е. Нещо, което предполагаемо не би трябвало да вълнува никого освен, ако не е от агитката на Миньор Перник. Е, не съм част нея, изгледах го, бих го изгледал пак и мисля, че това е един от най-добрите български филми за последните години. Когато свърши, си казах – не мога да повярвам, че са разрешили на екипа да ги снимат в тези моменти. Още не мога.
Проблемът на българското кино е, че авторите презират героите си. След това ревю няма да гледам Диада (надали и без него щях), но усещам, че се е случило същото. В „Нямаш място“ авторите уважават героите си. Колкото и да са достойни за презрение.
П.С.
Всичко на Звягинцев е прекрасно. Всичко на Звягинцев би могло да бъде заснето и в България. Но не е.
@Цъки – точно това си мислех и аз, докато се опитвах да си спомня български филми. Авторите изграждат героите си от пиадестала на високомерието си. Затова повечето БГ герои са подигравки и карикатури, дори, когато не са в комедия, те са пародия.
Ще гледам филма за Перник, обещавам!