Америка е земята на хоризонта – видим и метафоричен. Докато българската гледна точка е: „Има ли светлина в тунела?“, американският хоризонт е, че ако работиш, ако вярваш, ако продължиш напред, ще откриеш Обетованата земя.
Horizon: An American Saga (Хоризонт: Американска сага) е монументален проект на Кевин Костнър. Той изказва желание да екранизира историята си, още през 1988, но не успява да намери студио, което да прояви интерес.
Сега има бюджет, три и половина десетилетия по-късно. Около $70 милиона са собствени средства. Респект! Уважавам творци, които харчат спестяванията си, а не разчитат на „комисии по културата“, „комитети за киното“ и „по-висока данъчна ставка“.
Ключът е в заглавието. „Сага“ е не просто разказ, а дърво от разкази и легенди, чиито фантастични клони покриват години, десетилетия, векове, вселени. Героите са семейства, фамилии, родове.
Хоризонтът на Костнър е замислен като четири филма. Horizon: An American Saga – Chapter 1 2024 (Хоризонт: Американска сага – Глава 1) е първият. Три часа и една минута.
Започваме през 1859, в долината Сан Педро, където група заселници очертават границите на бъдещ град – Хоризонт. Те са нападнати и убити от индианци. Апачите правят това, което смятат, че е добро за тях – също като заселниците. Белите мъже можеха да умрат, след нападение на вълци или бактериална инфекция, или удар от светкавица. Индианците са природна сила.
Прескачаме няколко години напред, което е неясно или поне е трудно за разбиране, за да видим същата земя, но покрита с палатки и временни колиби. Заселниците са станали повече. Запознаваме се с първата група важни герои – Франсис Китредж (Сиена Милър) и дъщеря й Елизабет. Те, сред поредица от перипетии, срещат млад, загрижен офицер (Сам Уортингтън).
След един час – без да е ясно хронологически какво означава това, се появява Кевин Костнър, който е търговец на коне. Той получава предложение от красива и неестествено чиста (за времето и мястото) проститутка, която работи и като детегледачка.
След около 40-50 минути идва третата група герои – отново е неясно дали това става преди, след или по време на премеждията на Проститутката със златно сърце и Мълчаливия герой. Част от тази група е пародийна двойка англичани, които са твърде изнежени и привилегировани, за да помагат на останалите колонисти. Как с това поведение са се добрали до центъра на нищото е тайна.
Имаме нужда от повече уестърни. Развалата, в която живеем, копнее за свобода, независимост, храброст и справедливост. Наложително е да открием качествени лидери и морални примери. Необходимо е доброто да побеждава.
Може би затова Костнър е влюбен в жанра. Харесва му да играе, а още повече да снима уестърни. И четирите му режисьорски проекта са уестърни. Най-успешен е Dances with Wolves 1990 (Танцуващият с вълци), който печели 6 награди Оскар и още 5 номинации.
Костнър е отличен за такива филми, пасват му като любим пуловер. Героите му са ушити по мярка. Отиват му не само на ръста и физиономията, но и на енергията.
Писали сме за Теорията за присъствието на Патси Роденбърг, британски преподавател по актьорско майсторство. Накратко, тя смята, че има три кръга на енергия, в които актьорът може да направи една роля.
В първи кръг изпълнението е обърнато навътре. Имаме ниска енергия, самовглъбяване, затвореност. Мислете за Кейси Афлек, който мърмори. От своя страна, трети кръг е като слънце. Актьорът натиска навън, доминира, завладява сцената. Мислете за Ал Пачино, който крещи.
Патси намира оптимален втори кръг. Умението на изпълнителя да е „сега“, да се свърже с нас, да слуша другите в сцената, но и публиката. Костнър сякаш има естествен талант да го прави.
Приятели ми се подиграваха – преди шест години, че гледам Yellowstone 2018- (Йелоустоун), уестърн сериала на Тейлър Шеридан: „Аре, бе няма да гледам сериал за кравари“. Но преди година същите ме питаха: „Гледал ли си Yellowstone? Много е як“. Много е як, защото почти всички актьори – начело с Костнър, правят заземяващи изпълнения. Две-три прости изречения са достатъчни.
Тази дзен атмосфера Шеридан успява да прехвърли и в няколкото паралелни разклонения на сагата си. Освен със земните си изпълнения, те се отличават със своята автентичност, отлична кинематография, баланс между екшън и драма, материална, но и темпорална връзка със средата. Когато ги гледате сте „сега“ и „вътре в тях“. За съжаление, последният филм на Костнър ви губи. Или поне – МЕ загуби.
Не само заради разточителната си дължина, но и заради темпоралната си дезорганизация и дезориентация. Не е ясно кое КОГА се случва. Виждаме някакви хора, случват им се някакви неща, разменят се някакви реплики (които са фалшиво поетични), но РЕАЛНО не се случва нищо. Защо тези герои са важни? Какво ги свързва? Кога ще започне същинското действие? Три часа увод. Завръзка, за нещо, което не се развързва наникъде. Това е филм, който е структуриран като епизод от ТВ сериал на стероиди.
Знам, че много хора го харесват. Знам, че Костнър получи седем минути овации, след премиерата в Кан. Видях, че се разплака. Но смятам, че публиката харесва този филм, защото харесва Кевин Костнър, а не защото харесва това, което гледа.
Мнението ми в едно изречение:
Много исках и аз да го харесам.
Свързани публикации:
Най-доброто актьорско изпълнение в уестърн
Най-добрите 21 уестърна от 21 век
The Ballad of Buster Scruggs или Епопея на забравените (уестърни)