Благословени са тези, които живеят без очаквания.
Мозъкът ни копнее да предсказва бъдещето. Предсказанията му почиват на минали преживявания, надежди, желания, норми, стереотипи. Разочарованието е психологическа реакция, следствие на сблъсъка между очаквания и реалност.
Реалността е горчива за Холивуд. Ако не броим 2020, когато салоните бяха затворени, 2025 завършва с най-слабия есенен приход, от 30 години насам. Каквото посееш, това ще пожънеш.
28 Years Later 2025 (28 Години по-късно)
Личното ми разочарование за годината е 28 Years Later 2025 (28 Години по-късно). Тонално неясно, меко, безучастно продължение от Дани Бойл, което струва 8 ПЪТИ повече от оригинала.
Сол в раната бе отличният трейлър, най-добрият от тази година. Той използва запис от 1915, на актрисата Тейлър Холмс, която рецитира стихотворението „Ботуши“, от Ръдиард Киплинг. Трейлърът е произведение на изкуството.
La cocina 2024 (Кухнята)
Приветстван от критиката, харесан и от публиката, заснет поетично, черно-бял комат от живота в нюйоркски ресторант. Монтажът е бърз и насечен, съшит е от визуални „кръпки“. Темпото е френетично и влудяващо, точно като Uncut Gems 2019 (Нешлифовани диаманти).
Опитах се да го опиша на приятел и той каза: „Звучи ми като The Bear 2022 (Мечката)“, сериал за готвачи, който не съм гледал. Но съм гледал Boiling Point 2021 (Точка на кипене), който е по-добър.
Няма фокус, сценарият преяжда с теми, а дължината, която е 2 часа и половина, е уморителна. Целите са амбициозни, но крайното чувство е съклет.
The Phoenician Scheme 2025 (Финикийската схема)
Най-качествената работа на Уес Андерсън – от последното десетилетие, е рекламната му кампания за писалките Montblanc, заснета в периода 2024-2025. Втората част включваше и специална писалка, по дизайн на Уес, която се разпродаде мигновено.
Когато се налага, Андерсън продава химикалки, но не може да продава билети за кино. Филмът му, въпреки ироничното си заглавие, е най-губещият финикийски знаци в кариерата му, ако сметнем инфлацията. Бавно, но сигурно, волно или не Уес се превърна в пародия на себе си. Цирк. Визуален онанизъм. Творчески автоеротизъм. И като такъв справедливо остана без публика.
One of Them Days 2025 (Какъв ден!)
Носталгичното желание на създателите е да съживят комедиите от 90-те години. Мислете за: Friday 1995 (Петък), Clueless 1995 (Баровки), Half Baked 1998 (Недопечен), Barbershop 2002 (Бръснарницата) и поне още 35, за които не си спомням или не съм гледал. Хапки от ежедневието, малки произшествия, чийто акцент е химията между героите, диалозите и общата хаотичност на градския живот.
Кики Палмър и SZA, която май е певица, имат достатъчно химия, че и физика. Изпълнението обаче е небрежно и аматьорско, но още по-важно – не е смешно. Ей, нали е комедия!? Това, че някой говори бързо или ръкомаха, докато го прави, или крещи, докато се блещи е забавно… за бебетата.
Mountainhead 2025 (Кризисен връх)
Сатира, написана и режисирана от Джеси Армстронг, който по принцип харесвам. Джеси разбира иронията и абсурда, които е прицелвал към религиозни фундаменталисти, политици, силните на деня. Това не е бебешки хумор.
Сега мишената му са „тех батките“. Прототип на героите са Марк Зукърбърг, Илон Мъск, Питър Тийл, Лари Елисън и ко. Хора движени от амбиция, алчност, арогантност, морален фалш. Армстронг се опитва да ни направи инсайдери в тази абсурдна среда, чрез изпълнен с жаргон и технически термини диалог. Интелектуалната му амбиция отчуждава зрителя, отегчава и разочарова. Острието на сатирата му бързо се затъпява, въпреки усилията на актьорите, които са видими. Армстронг има талант, щеше да е хубаво, ако имаше и търпение.
Highest 2 Lowest 2025
Спайк Лий е творец с вкус и силно усещане за място, често това място е Ню Йорк. Той улавя настроението, звука, уличната културата, междугруповите напрежения. Филмите му са живи, шарени, яки. Не напразно, той е снимал няколко от глобалните кампании на Nike.
Последният му филм размина критиката и публиката. Критиката му дава 75% рейтинг, а зрителите – 5/10. Аз съм на страната на последните. Колкото Лий има охота за мода, vibe и цвят, толкова е поучителен, банален, мелодраматичен. Нелеп е, когато се опитва да философства.
Не му липсва самочувствие, когато избира да прави „реинтерпретация“ на High and Low 1963 (Рай и ад), един от най-любимите ми филми на Акира Куросава. Единственото, което бих му казал е: Не пипай там, бе ахмак!
A Big Bold Beautiful Journey 2025 (Голямо дръзко красиво приключение)
В мнението ми за Columbus 2017 (Калъмбъс), дебюта на сценариста и режисьор Когонода, написах, че е „…терапевтична, очарователна медитация за силата на архитектурата да променя хората. Романтичен, без да е захаросан, тих, без да е незабележим.“ А после го избрах в селекцията Най-добри филми 2017. Всичко, което харесах в първия филм липсва в последния.
Реших, че гледам копие на The Lobster 2015 (Омарът), не само защото е с Колин Фарел, а защото започва по абсурден начин. Красив, тих, меланхоличен мъж посещава офис за коли под наем, сякаш измислен от Йоргос Лантимос. Красивият мъж отива на сюрреалистична сватба, където среща красива жена – Марго Роби. Двамата се впускат в красиво, но сантиментално пътешествие из спомените си.
Двойката се усеща фейк. Липсва магия, липсва вълшебство. Диалозите са конфузни. Фантазията се тътрузи. Съновидението е неискрено. Голямо красиво разочарование.
Echo Valley 2025 (Долината на ехото)
Джулиан Мур, Сидни Суини, Донал Глийсън и Фиона Шоу са отбор отличници в тази семейна драма. Посланието е, че майчината любов е безусловна и безгранична, надделява над страха, морала, инстинкта за самосъхранение.
Сюжетът е неправдоподобен, ситуациите изкуствени. Филмът не може да избере между страшното и сантименталното. Героите са недоразвити, един от важните практически изчезва, през по-голямата част от действието. Характерите са дълбоко несимпатични, а краят незадоволителен.
The Roses 2025 (Войната на семейство Роуз)
Ненужен, непоискан, непотребен и несмешен римейк на оригинала с Майкъл Дъглас и Катлийн Търнър.
Очевидно лъснат и луксозен, създаден за времето на Instagram, филмът е пипкав, и отегчителен. Като всеки второстепенен имитатор, той ви оставя конфузното впечатление за потъваща гемия в море от посредственост.
The Smashing Machine 2025 (Машина за разбиване)
Дуейн Джонсън (или агентът му) се уплаши, че е в турбуленция. Последните му големи проекти, които трябваше да донесат големите кинти, донесоха само големите минуси. Когато усетиш, че кариерата угасва, трябва да припалиш с радикални мерки. Скалата реши да направи Мики Рурк завой. Да изиграе голям, груб, мъжествен мъж, чиито очи ще напълнят нашите със сълзи.
Почти успя, почти. Филмът е мощен удар – във въздуха. Основната му идея е, че дори загубата може да е победа. За съжаление, сценарият няма мускулите на Дуейн, за да реализира въздействащо попадение.
В същата категория – на големите пропилени надежди, бих сложил и тези:
Писали сме за:
The Electric State 2025 (Роботизираният щат)
Mission: Impossible – The Final Reckoning 2025 (Мисията невъзможна: Възмездие)
Наистина гадните филми ще останат за традиционната класация.
Свързани публикации:
🙂 за това за мен няма по-ценен сайт и най-верен критерий за вкусът ми, от prozekcia, благодарение на който съм изгледал десетки, десетки хубави филми 🙂
Едно време, като нямаше замунда и арена, а се гледаха по два филма на седмица на кино, много рядко съм си тръгвал от прожекция. Сега е по-лесно. Просто натискам копчето и край. Може би заради вече изграден вкус или пък заради ценното време, преценявам кое не ми харесва още след 50-60 минути гледане.
A Big Bold Beautiful Journey (макар че Марго Руби мога да я гледам с часове), Dracula, The LAst Showgirl, Mickey 17, а от мен ще сложа и Babygirl не ги издържах. Най-болезненото разочарование, обаче, е Уес Андерсън. Наистина нямах сили да го изгледам. Самоцелно, до безсмисленост кино.
Highest 2 Lowest не е нищо особено, но Echo Valley ми хареса. Може би защото съм влюбен в Сидни Суини от пръв поглед, още от първия Бял лотос 🙂 Sovereign ми е в компа, издърпан, но за него не прочетох мнение 🙂
@ЯСЕН – също, като по-млад сигурно съм излизал от 4 живи прожекции, а имаше време, когато гледах по три филма (на кино) един след друг. Sovereign 2025 е по истински случай. Става за гледане, защото актьорите се раздават. Накара ме да прочета повече за SovCits, движението на суверени граждани, което е актуално в англоговорящите държави. Като цяло, заслужава кадри от него да са в този пост 🙂