Началото на годината е времето, когато студиата избълват филмите, в които не вярват напълно. Вместо да си харчим парите и времето за тях, ще пуснем старите ленти.
The Last Picture Show 1971 (Последната прожекция)
Тексас. В черно-бяло. Подходящо е, за да е красиво, но и печално. Прашни улици. Избледняващи мечти. Елегия за 50-те. Режисиран от Питър Богданович, филмът е кинематографичният еквивалент на меланхолична въздишка. Разказва за гимназисти, които съзряват в малък, умиращ град – тип село. Какво следва след абитуриентския бал? Плашещият отговор е „нищо“.
В ролите са младият Джеф Бриджис, младата Сибил Шепърд, младият Тимоти Ботъмс, все още младата Елън Бърстин, Клорис Лийчман и Бен Джонсън, които печелят Оскар.
Тихата смърт на американските идеали, краят на невинността, затъпяващият гнет на монотонността, вулгарната реалност на живота. Филмът скандализира със сексуалната си освободеност, но в нея няма нищо красиво или еротично. Взаимоотношенията са неудобни, болезнени, лишени от романтика или топлина. Има официално продължение – Texasville 1990 (Тексасвил), направен от същия екип, но 20 години по-късно.
The Last Picture Show 1971 оказва влияние върху Ричард Линклейтър и цялата поредица от носталгични филми, за провинциални места и градчета. Ако искате модерен наследник, макар по-агресивен и клаустрофобичен, гледайте The Killing of Two Lovers 2020.
The Silent Partner 1978 (Мълчаливият съдружник)
Вие сте кротък банков касиер, който колекционира риби. Един ден, един мъж – облечен като Дядо Коледа, ограбва банката ви. Взимате светкавично решение. Решавате да го надхитрите… ще задържите част от парите. По-голямата част.
Този канадски трилър е изненадващо добър. Дължи се и на сценария, и на актьорите. Елиът Гулд е хладнокръвен, а Кристофър Плъмър е направо страшен.
The Friends of Eddie Coyle 1973 (Приятелите на Еди Койл)
Преди Heat 1997 (Жега), преди The Town 2010 (Градът), преди The Drop 2014 (Мръсни пари) беше татко им – Робърт Мичъм, дребен бостънски мошеник, който е притиснат, уморен и болезнено човечен.
Началото на 70-те е рано за акробатични престрелки на забавен кадър. Има само мъже – в евтини сака и якета, които говорят в мърляви барове и лошо паркирани големи коли. Говорят тихо, уж честно, процедурно-документално.
The Friends of Eddie Coyle 1973 е широко признат за една от най-автентичните кримки, правени някога. Сценарият е базиран на едноименния роман от Джордж Хигинс, който е бивш прокурор. Обърната версия на The Godfather 1972 (Кръстникът), няма и грам героизъм, лукс, митология.
Birdman of Alcatraz 1962 (Птичарят от Алкатраз)
Филм на Джон Франкенхаймър, за кафеза и за затвора, но също за свободата.
Бърт Ланкастър е Робърт Страуд, осъден убиец, който става популярен експерт по птиците, докато е в затвора. Не ви съветвам да четете истинската история на Робърт Страуд, че може да намразите филма, а не бива.
Макар да не са ксерокопие, филми като The Shawshank Redemption 1994 (Изкуплението на Шоушенк), The Green Mile 1999 (Зеленият път) и все още пресния Sing Sing 2023 (Затвор Синг Синг) са творчески homage.
The Train 1964 (Влакът)
Отново Джон Франкенхаймър и пак Бърт Ланкастър, който изпълнява реални каскади, защото 3D-то все още не е измислено… страхът също. Той е сред най-любимите ми актьори – за всички времена, обективно доказуемо има повече „десетки“ в кариерата си от повечето звезди. Истински снайперист, когато избира роли.
Трилър от Втората световна война – с влак, шедьоври и нацисти, които се опитват да изтарашат националния музей. Изненадващо, но на Лувъра няма да му е за последен път. Френската съпротива ще се опита да спре обира. Резултатът – напрегнат екшън, който мирише на въглища и стомана. Повярвайте ми, по-добър е от The Monuments Men 2014 (Пазители на наследството).
Свързани публикации:
21 чудесни филма, които (може би) не сте гледали