Дългото самоубийство 

„Трагично е да видим как човек безсрамно проваля собствения си живот и живота на другите, но остава напълно неспособен да разбере, че цялата трагедия произтича от самия него…”

Карл Гюстав Юнг, „Aion”*

The Misfits 1961 (Непригодните) е американски филм, режисиран от Джон Хюстън, по сценарий на Артър Милър. В ролите са Кларк Гейбъл, Мерилин Монро, Монтгомъри Клифт, Телма Ритър и Илай Уолък. Филмът не е комерсиален успех, дори е финансов провал. Малцината му зрители го определят като мрачен, повърхностен и без значение. Черно-бял е, мрачен също, но не е без значение. 

Историята започва с жена, която се отправя към сградата на съда, за да подпише своя развод. Жената – разбира се, е Мерилин Монро. Тя е звездата. Камерата ще се фокусира върху нея и отношенията й с нейната приятелка-хазяйка (Ритър), застаряващ каубой (Гейбъл), неговия най-добър приятел (Уолък) и родео ездач (Клифт), когото срещаме на прашна спирка.

Филмът е суров, неполиран, тъжен. Официално е последният филм на Кларк Гейбъл, който умира преди премиерата, но и за Монро, която умира следващата година. Гейбъл успява да гледа суров монтаж и смята, че това е най-добрата роля в кариерата му. Монро също го гледа, но го мрази.

Тя смята, че е предадена от съпруга си Артър Милър, който използва личните й проблеми, за да продаде сюжета си. Вместо да напише ролята, за която тя мечтае – образована жена, която говори с цели изречения, той (както всички  мъже) й дава поредната бивша стриптийзьорка-танцьорка, която не е завършила гимназия. 

Монтгомъри Клифт също умира – 5 години по-късно, след период известен като „най-дългото самоубийство в историята на Холивуд“. Определението описва бавния физически и психически разпад на актьора.

През 1956 пиян и най-вероятно дрогиран, младият красавец катастрофира в телефонен стълб. Челюстта му е раздробена, носът му е размазан, а лицето – разкъсано. Въпреки пластичните операции, то остава частично парализирано и изражението му се променя завинаги. 

За да се справи с хроничната болка след катастрофата и силното си безпокойство, че е загубил ангелската си красота Клифт започва да злоупотребява с болкоуспокояващи и алкохол. 

На 22 юли 1966 The Misfits 1961 е в нощната програма на телевизията. Личният асистент на Клифт го пита, дали иска да го гледат заедно. „Абсолютно не!“ – възкликва актьорът. Това са последните му думи. Той отива в спалнята си, където умира.  

The Misfits 1961 ще ви натъжи, дори и да не знаете тези факти. Ще ви стане жал, че Мерилин е крехка и отнесена. Ще й съчувствате, че трябва да се целува – безстрастно и конфузно, с  Кларк Гейбъл. 

А той е стар. На 59 години е, но това са 59 години на човек, който пуши по четири кутии цигари на ден – от дете. За десетилетия е изпил безчет каси ръжено уиски, което сега кара ръцете му да треперят. Дядо, който се насилва да изглежда здрав, витален, атлетичен, но трябва да си е вкъщи на чай, фибри и Омега-3. 

Гледаме легенди, виждаме развалини. Ще е клевета, ако определим Артър Милър като дискретен или фин мъж. Човекът е крещящо недвусмислен. Мерилин не лъже. Тя играе себе си, Гейбъл също – умиращата традиционна мъжественост, а Монтгомъри Клифт – осакатен родео ездач, който някога е бил красив. 

Милър е безпощаден. Във филма има сцена, в която Рослин (героинята на Монро) влиза в стая. Има отворен гардероб, чиято вътрешна страна е покрита с класически pin up снимки на Монро. Тя засрамено затваря вратата и се извинява, че това е отминала част от живота й. Отново, това не е героинята, гледаме Мерилин. 

Има и друга сцена, в нея Гейбъл поглежда Мерилин и казва: „Какво те прави толкова тъжна? Мисля, че си най-тъжното момиче, което съм срещал.“ Това са истински, интимни думи на Артър Милър към Монро – от живия живот. Не знам за вас, но аз бих се засегнал, ако някой воайорства живота ми в името на качествената драма. 

Монтажът на The Misfits 1961 е разпокъсан, защото сценарият е такъв. Режисурата е хаотична, защото режисьорът е нефокусиран. Джон Хюстън е легенда, но и активен алкохолик, който е затънал в борчове, заради хазартната си зависимост. Според някои, той дори проиграва част от бюджета на филма в казино. 

The Misfits 1961 е надгробно слово за Златната епоха на Холивуд.  Точната точка, когато Холивуд на Хъмфри Богарт, Кари Грант, Кларк Гейбъл, Елизабет Тейлър, Грейс Кели, Ингрид Бергман, Вивиан Лий… на Мерилин Монро умира. Тъжна смърт, от алкохол, цигари, хапчета, екстремни пикове на адреналин, последвани от екзистенциална анхедония. Едно дълго самоубийство. 

В друг контекст и доста по-късно, в есе за New York Magazine, Артър Милър ще напише: „За една епоха може да се каже, че е към края си, когато са изчерпани основните й илюзии.“**

The Misfits 1961 е смъртта на илюзиите. Макар краят да е пълен с надежда, най-добрата сцена е преди него. В нея Мерилин слуша тримата мъже. Това, което чува я кара да се затича към пустошта. Малката Мерилин, която сега е точка от хоризонта, започва неистово да пищи. Актрисата мрази тази сцена, но иронично или жестоко, тя е най-добрата в кариерата й. Мерилин Монро не вика, крещи Норма Джийн Мортънсън.      

*Преводът е мой

**Преводът е мой – The Year It Came Apart, New York Magazine, 1974