Между острието на ножа и болезнения път към свободата стои… кокошка. Унгарският режисьор Дьорд Палфи разказва гръцка история, през оцъкления поглед на птицата. Главната героиня успява да избяга, от потенциалния си край като супа, за да преживее истинска одисея.
Кокошката попада в двора на бедно семейство. Докато си прави кокоши неща, се случват доста човешки – кражби, измами, агресия, трафик на крадени уреди, цигари и хора. Последните са третирани като бройлерите в индустриалната ферма, от която избягва кокошката.
Филмите на Палфи са странни, провокативни, абстрактни, сюрреалистични. Като Taxidermia 2006 (Таксидермия), който ми допада и съм препоръчвал. Пародия на комунизма, която трябва да гледате на гладно.
Във Free Fall 2014 (Свободно падане) възрастна жена скача от покрива на блока си. Tя оцелява – магически, за да се качи обратно по стълбите. Бабата е връзката между седем сюрреалистични истории – по една на етаж. Всяка е метафора за консуматорството, социалната изолация, човешкото тяло като затвор, но и стока, масовата невроза.
Палфи отхвърля традиционния хуманизъм. Той разглежда хората като биологични машини. Описва човешкото тяло като „котва към реалността“, съставена от „плът, кръв, повръщано и пот“. Животът е цикъл, в който човешкото съществуване е гротеска.
Унгария е люлка на други „слънчеви лъчи“ като Бела Тар и Ласло Немеш, чиито филми ни даряват поне с хронична дистимия. Палфи прегръща цинизма и системния скептицизъм, историческия песимизъм – историята е поредица от провали и падения. Той е сред режисьорите, които могат да ни хвърлят в безкрайната спирала на страданието.
Hen 2025 е оригинален, което означава чудноват, ексцентричен, рядък, но не единствен филм. Миналата година препоръчахме Good Boy 2025 (Добро момче), заснет през погледа на куче.
Според мен, унгарецът е повлиян от Au Hasard Balthazar 1966 (Наслука, Балтазар), на Робер Бресон. Проследява трагичния живот на едно магаре, минаващо през различни стопани, което символизира страданието и светостта. Подобна, по-прясна магария е EO 2022 (Ио).
Улових погледа на кокошката, но не харесах отражението в него. За разлика от публиката в кино „Одеон“, която откровено се забавляваше. Беше много забавно, когато яйцето се появява от дупето на кокошката и когато главната героиня бе „онодена“ от грозен, проскубан петел, на фона на гръцка чалга. Което може би потвърждава, че Палфи е прав. Ние сме герои в нихилистична сатира. Мислех, че фокус групата в „Одеон“ ще бъде различна… гладна кокошка просо сънува.
Три важни пункта, които отбелязах наум
Природата е безразлична. Селската местност е изобразена като обширна и апатична. Обитаваме космическо равнодушие. Животът е без висш смисъл или възмездие. Историята за селото в киното има два сценария: оптимистичен и песимистичен. Тук – с двата крака, сме във втория. Насадени сме на пачи яйца, макар да гледаме кокошка.
Няма душа. Нещата съществуват механично. Кокошката е. Кучето е. Човекът е. Червеят е. Всички сме – подвижно месо. През очите на кокошката, виждаме хората като опасни, хаотични, гигантски кокошки. Ранното пиле пее, но това привлича вниманието, за да го заколят.
Всичко е случайност. Животът е случайност. Смъртта е случайност. Страданието е случайност. Пътуването на кокошката на места е героично приключение, но на повечето е случайност. Оцеляването не е триумф, а инстинкт и… случайност.
В началото на 21 век Спайк Джоунс режисира гениална реклама на IKEA, озаглавена „Лампата“. Виждаме стара лампа, оставена на дъжда, докато на нейно място в топлия дом светва нова. Музиката и кадрите ни карат да изпитваме състрадание и тъга за изхвърления предмет.
Антропоморфизмът ни е прекъснат от мъж, който казва: „Много от вас съчувстват на тази лампа. Това е лудост! Тя няма чувства, а новата е много по-добра.“
Палфи прави нещо подобно. Оставя ни да съчувстваме на кокошката, докато човечеството е безразлично към собственото си страдание и упадък.
Мнението ми в едно изречение:
Нихилистична басня и кино експеримент, за почитателите на провокацията.