„Така трябва да съзерцавате нашия обусловен свят:
Като утринна звезда, като мехурче в поток;
Като светкавица в летен облак,
Като премигваща лампа, привидение и сън.“
Буда, Диамантената сутра
Влизаме в свят, в който хората са постигнали безсмъртие. Човечеството е заменило способността си да сънува срещу биологично дълголетие. Малка група от индивиди, наречени „делириуми“, отказват безсмъртието. Те предпочитат да запазят своите копнежи, въображение и човешка идентичност, вместо вечен, но празен живот.
През 2019 горещо препоръчахме Long Day’s Journey Into Night 2018 (Вълшебно пътуване в нощта), който влезе в селекцията ни Най-добри филми за годината. Пътуване, което завършва с едночасов, непрекъснат, възхитителен кадър. Макар труден за разбиране, филмът на сценариста и режисьор Би Ган, бе чиста кино магия. Калфата е решил да покаже, че вече е майстор с Resurrection 2025 (Възкресение).
Идея, кореняща се в психоанализата, гласи, че истинската катастрофа не е смъртта, а изчезването на желанието. Resurrection 2025 се основава именно на тази идея. Би Ган създава медитация върху киното, паметта и смъртта. Преминаваме през 100 години от сънища. Всеки сън съответства на човешко сетиво и на определена епоха в киното.
Първият сън е посветен на зрението. Потапя ни в нямото кино и германския експресионизъм. Божествено красиво е! Би Ган предава усещането за ранното кино, моментът, в който зрителите все още го възприемат за чудо. Всеки образ е вълшебство. Тук се запознаваме с главния герой – Делириум, който ще ни поведе на пътешествие през времето и образите.
Вторият сън се фокусира върху слуха. Приема образа на детективска история, вдъхновена от филм ноар. Звукът се издига от ролята на съпровождащ елемент до тази на разказвач. Би Ган демонстрира, че появата на звука е превърнала киното от медиум на призраци в медиум на гласове.
Вкусът е сънуван в стила на кунг фу филм, но без кунг фу. Сънят се развива в манастир, където Делирум си избива болезнен зъб, който захвърля. Зъбът се връща, под формата на Демонът на горчивината, който е живеел в устата му. Холивуд не може да измисли нещо подобно. Не и днес!
Сънят посветен на обонянието разказва история за Делириум, който е измамник. Той учи момиче да разпознава карти за игра, само по миризмата им. Този епизод се превръща в изследване на желанието на киното да улови това, което не може да бъде показано.
И ето че идва докосването. В навечерието на Нова година 1999 в западащ квартал, осветен от червена неонова светлина, проследяваме романтичната връзка между уличен хулиган и певица от нощен клуб. Докосването се превръща в език: капки дъжд, които охлаждат кожата, цигара, предавана между пръстите, тела, срещащи се в претъпкани алеи, прегръдка, ухапване.
И тогава, неочаквано, се появява вампир. Следва любима техника на Би Ган – дълъг, непрекъснат кадър, движение през пространството и времето, което обединява романтика, ужас и сън. Осезанието е последното от сетивата, защото то ни напомня за нашата смъртност.
Безсмъртното общество е премахнало смъртта, чрез изкореняването на копнежа. Делириумите се опасни, защото продължават да сънуват, а сънищата неизбежно въвеждат противоречия, желания и промени.
Resurrection 2025 не е лесен филм, даже е по-труден от Long Day’s Journey Into Night 2018. На много места Би Ган рискува – а според мен успява, да ни изгуби в собствената си езотерична конструкция, която се разгръща в 2 часа и 40 минути. Амбицията му е неоспорима.
Resurrection 2025 не е филм за сънищата, а е сън за киното. Сън за един век образи, които се борят срещу забравата. Делириумите са творците, художниците, зрителите, всички онези, които продължават да сънуват.
Една от постоянните визуални алегории е восъкът. Човешкият живот е като свещ. Незапалената свещ може да издържи вечно, без да се развали, но тя никога не изпълнява истинската си функция — да свети. Запалената свещ (и разтапящият се восък, който дори е на един от плакатите) символизира избора на главния герой. Той избира да „гори“ — да сънува, да чувства, да обича, да преживява, чрез сетивата си. Макар това да съкращава живота му и го води към неизбежна смърт.
Финалният кадър се развива в полуразрушено кино, изградено от восък. Зрителите са направени от светлина. Те бавно започват да угасват – един след друг, разкривайки красивата, но мимолетна човешка същност.
Мнението ми в едно изречение:
Филм за киномани и всички, които обичат да сънуват.