В модерния ни свят – лишен от лидери, но пълен с екрани, корпоративен жаргон и микропластмаса, Рим e истински. През чупливия, синтетичен поглед на 21 век, Империята, построена от вулканичен бетон, мрамор и желязо е вечна.
Римската империя споделя нашата природа – гола и без грим. Връх в човешката мъдрост, редом с най-лошото от човешката поквара. Рим ни показва суровата и ужасяваща истина за това, което правят хората, когато им се даде свобода и власт.
Филмите посветени на Древен Рим са бягство към време, когато успехите са изсичани в камък, когато изборите са имали критични последствия, когато животът е бил тежък и опасен, но безспорно автентичен.
Гай Юлий Цезар (100 г. пр.н.е. – 44 г. пр.н.е.)
Той е генерал, лидер, писател, реформатор, популист и диктатор, но не император. Въпреки това, когато чуем думата си мислим за него.
Виждам Ален Делон. Това е, което си спомням от Asterix at the Olympic Games 2008 (Астерикс на Олимпийските игри). Делон създава самовлюбен, еготичен, бомбастичен Цезар, който изнася драматични монолози, докато търси отражението си в огледало. Запомнящо се изпълнение, но запомнящо се не означава най-добро.
В края на 20 век Тимъти Далтън изигра Цезар с шекспирова театралност, кадифен глас и мъжествена сериозност. Това е женската представа за Цезар, защото минисериалът Cleopatra 1999 (Клеопатра) следва романтичния роман на Маргарет Джордж. Цезар е страстен любовник, динамичен генерал, отдаден баща.
Различна е версията на Рекс Харисън – в монументалния Cleopatra 1967 (Клеопатра). Той е пълна противоположност на Далтън. Макар и двамата актьори да са 50+, когато изиграват Гай Юлий, който е на 52, когато среща Клеопатра, Харисън го пресъздава по-реалистично. Той е застаряващ, интелектуален, остроумен държавник. Актьорът печели номинация за Оскар, защото успешно демонстрира политическия гений на Цезар.
Но най-добрият е… Киърън Хайндс. Поне според приятел, който е учил антична история, гледал е сериала Rome 2005-2007 (Рим) и ме порица, че аз не съм. Описва Цезар като мълчалив, пресметлив, хладен, но и страшен, когато е необходимо. Хайндс печели и заради лицето си, което е най-близко до Бюстът от Тускулум – единственият запазен мраморен портрет на Цезар, за който се смята, че е изваян приживе.
Октавиан Август (63 г. пр.н.е. – 14 г.)
Първият император. Той управлява най-дълго – почти 41 години. Постижение, което изпъква, пред резултати като 20 дни или по-малко от седмица.
Има няколко филмови версии на Август. Някои критици наричат „легендарна“ версията на Брайън Блесед. Аз я намирам бурна, бумтежна, крещяща и алфа.
Може би, защото съм влюбен в Питър О’Тул, а може би, защото съм чел “Augustus” на Джон Уилямс, но императорът в Imperium: Augustus 2003 (Империя: Август, първият император) е по-истински. Филмът, който не блести с качества, се усеща като сапунка, предлага и млада версия на Гай Октавий. Тя е изиграна от Бенджамин Садлър, който бледнее и чезне в сянката на истинския професионалист.
Императорът на О’Тул е крехък, циничен, умен, уморен. Тъжен цар, затворен в капана на империята, която е създал. Филмът започва с лоша новина – смъртта на Марк Випсаний Агрипа, почти митичният генерал и най-добър приятел на Август. Името му става синоним на лоялност: virtute praecipuum, ceteris summis viris… parem – „изключителен по храброст и равен на най-великите мъже“.
Калигула (12 г. – 41 г.)
Най-успешното обобщение за управлението на Калигула е дадено от древноримския историк Светоний: „Нямало е по-добър принц, нито по-лошо чудовище“.
Роден като Гай Цезар Германик, Калигула започва живота си като нормално дете, което пораства във възрастен, който оставя фрази като: „Нека мразят, стига да се страхуват!“, а също: „Помнете, че имам право да направя всичко на всеки.“
Калигула започва да се държи крайно непредсказуемо, след като преживя тежко заболяване през 37 г. Хипотезите включват енцефалит, който го оставя с трайни мозъчни увреждания, но и отравяне с олово. Римската аристокрация консумирала големи количества вино, подсладено и съхранявано в оловни съдове. Хроничното отравяне с олово може да доведе до когнитивен колапс и моменти на необяснима агресия.
Първата кино асоциация ще бъде Малкълм Макдауъл в Caligula 1979 (Калигула). Той е хаос, енергичен, харизматичен, хиперболичен, либидно див герой. Макдауъл копи-пейства енергията на Алекс ДеЛарж, героят му в Clockwork Orange 1971 (Портокал с часовников механизъм).
Пънк-рок изпълнението е трагично задушено, от изключително ниското качество на цялото. Продуциран от краля на порнографията – Боб Гучионе, режисиран от скандалния Тинто Брас, филмът остава елементарно, евтино търсене на шок и скандал.
По-добрият Калигула е Джон Хърт в I, Claudius 1976 (Аз, Клавдий). Хърт съчетава театрален талант и ужасяваща, непредсказуема злоба. Той рисува Калигула като дете с абсолютна власт. Свидетели сме на психологическия упадък на човек, който искрено вярва, че е бог.
Клавдий (10 г. пр.н.е. – 54 г.)
Уводът на „Аз, Клавдий“, от Робърт Грейвс е сред любимите ми: „Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога – всъщност до неотдавна – познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот…“*
Измислената автобиография на императора има анахронизми, които дори аз забелязах. Спомня си, че Клавдий споменава „Балканите“ и „Франция“ – наименования несъществуващи по негово време. Но романът е основа за един от най-добрите исторически сериали – за всички времена.
Дерек Джейкъби изиграва най-интересния римски император. Въпреки аристократичния си произход Клавдий нямал перспективи за нещо значимо. Още по-лошо – той редовно е подбиван, осмиван и унижаван от останалите членове на знатната си фамилия. Калигула му е племенник, а Нерон заварен син. Баба му е Ливия Друзила, съпруга на император Октавиан Август, майка на император Тиберий. Най-опасната жена в Рим, тя е Макиавели – преди Макиавели.
Клавдий страдал от множество недъзи. От дете куцал, може би следствие от церебрална парализа, заеквал, a при стрес треперел и започвал да се лигави. Често имал ужасни болки в стомаха. Външният му вид го спасява в прайда от лъвове (и хиени), в който се ражда. Просто никой не го възприема за заплаха.
Изненада! Той е изключително образован и начетен. Най-честото му оплакване – в книгата, не е храната, виното или отсъствието на женска ласка, а… „че няма библиотека“. Художественият Клавдий артистично се прави на глупак и дебил. Оцеляването му е съзнателен и гениален акт на дългосрочно представление. Мек интелектуалец, плашлив пацифист, наивен съпруг.
Реалността е различна. Истинският Клавдий не се страхувал да гледа кръв. Той обожавал гладиаторските игри и публичните екзекуции. Не е отдаден републиканец – сам нарежда убийството на над 30 сенатори и над 300 висши военни. Но също, той е сред най-ефективните, прогресивни и компетентни управници в цялата история на Римската империя.
Строи огромни акведукти, а също колосалното пристанището в Остия, което решава проблема със сезонния недостиг на храна. Раздава римско гражданство на покорените народи, като ги прави част от Империята, а не васали. Баща е на държавната администрация. Автор на закони, които защитават робите и жените. Клавдий, който никога не е бил войник, постига първото териториално разширение на Рим след Октавиан Август. Част от него е завладяването на Британия.
Нерон (37 г. – 68 г.)
Нерон Клавдий Цезар Август Германик, по рождение Луций Домиций Ахенобарб, по обясними причини е сред любимите императори на киното и на собствениците на нощни заведения.
Неговото име най-често е свързвано с тирания, екстравагантност и убийствена лудост. Той е известен с покушенията и екзекуциите си, включително на майка си и доведения си брат. Императорът, който „свири на цитра, докато Рим гори в краката му“. Апропо, пожар който също му е приписван.
Проблемите на Нерон изглежда произтичат не толкова от внезапно физическо заболяване, колкото от тежка личностна патология, която с времето се влошава, като резултат от абсолютната власт.
Съвременната психология би определила императора като сбор от нарцисизъм, макиавелизъм и психопатия. Той е обсебен от собствения си артистичен „гений“. Неспособен е да приема критика и страда от пълна липса на емпатия.
Травмиран от безмилостната политическа среда, Нерон е обзет от параноя. Съвременни лекари изказват хипотезата, че може да е страдал от Синдром на Кушинг, ендокринно заболяване, което причинява бързо наддаване на тегло, тежка депресия и резки промени в настроението.
Питър Устинов изнася майсторски клас в Quo Vadis 1951. Той намира баланс между зловещата, психотична натура на героя и трогателната му, инфантилна абсурдност.
Актьорът улавя пълната липса на морален компас у Нерон. Това е човек, който изцяло разчита на овациите на публиката, одобрението на съветниците си и избухва в истерични сълзи в момента, в който нещата се объркат. Дивата, енергична игра на Устинов открадва вниманието от традиционните главни герои на филма.
Марк Аврелий (121 г. – 180 г.)
Любимият император на всички или поне на добрите мъже. Римският историк Еутропий го описва: „С мек тон и умерени нрави… един чудесен мъж“.
Миролюбив и умен философ, чиято съдба го обрича да прекара целия си живот в брутални, отбранителни войни. Марк Аврелий изпъква с мисленето си, над всички преди и след него.
Кой римски политик би казал или би се съгласил, че „Най-добрият начин да отмъстиш на врага си е… да не бъдеш като него“. Кой друг император прави разликата, че „това, което чувам са мнения, а не факти“. Кой живее, според правилото: „Ако не е редно, не го прави. Ако не е вярно, не го казвай.“
Марк Аврелий е най-висш образец на човешкото достойнство. Доказателство, че не е задължително абсолютната власт да разврати човека абсолютно. „Медитации“ е книга, която всеки трябва да прочете.
Ричард Харис е Марк Аврелий в Gladiator 2000 (Гладиатор). Възрастен мъж, болнав баща, отдаден на семейството и народа. Изфабрикуваното му убийството дава тласък на целия филм. Марк Аврелий умира по естествени причини, най-вероятно от едра шарка или морбили.
Достоверен е Алек Гинес, в The Fall of the Roman Empire 1964 (Упадъкът на Римската империя). В последната си зима на бойното поле, той има план как да спаси империята. Идеята е да създаде нещо като европейски съюз или пра-пра-прадядо на САЩ. Идеята е фикция, но е толкова напредничава и умна, че е правдоподобна.
Комод (161 г. – 192 г.)
Макар Комод да се изживявал като героичен гладиатор, той не умира на арената. Удушен е в банята си, от Нарцис, спаринг партньора му. Сенатът избухва в овации, чувайки новината и обявява мъртвия император за враг на отечеството. Някой дори предлага, той да бъде заличен от паметта на Рим.
Версията на Кристофър Плъмър е твърде рафинирана, елегантна, студено прецизна и тънкоустна.
Макар Хоакин Финикс да e твърде блед и крехък, за да е Комод, той ни поднася по-въздействащ, наелектризиращ, нестабилен, самовлюбен герой.
По спомени, дори на тези, които го мразят, Комод е бил мъж с внушителна физика. Искрено вярвал, че е превъплъщение на Херкулес. Той е бил много повече „нацепена батка“ и „млада мутра“, отколкото страдащ от комплекс за малоценност, жаден за майчина любов лузър.
Не знам какъв е логичният край. Затова ще спомена един император, за когото филм няма да има.
Антонин Пий (86 г. – 161 г.) управлява 23 години. Време, в което не се случва нищо запомнящо се. За разлика от другите императори, той агресивно избягва всякакви войни. Никога не напуска родината си. Управлява огромната империя, чрез писма и документи, които пише на бюрото си в Рим или в селската си вила. Поддържа хармонични отношения със Сената. Не екзекутира никой от политическите си съперници, не убива членове на семейството си, не вярва, че е бог, не полудява. Това, дами и господа, е победител!
*Превод: Жени Божилова, Асен Тодоров, 1982
Свързани публикации:
За Одисея ще драснеш ли нещо, или не?
@NIKOLAY_ Първо трябва да го гледам 🙂
Какво чакаш, отивай на кино.
Прав е бил твоят приятел, как може да не си гледал Rome, освен Гай Юлий, Марк Антоний и Клеопатра са представени скандално интересни.