Съберете населението на северните страни и ще получите сбор от 24 или 25 милиона души – не съм математик, но като изключим Швеция всички са с по-малко население от България. Проверете, по-големи сме от повечето страни в Европа. Шокиращо! Да го разберете сега – след като 600 години са ви внушавали, че живеете в “страна като човешка длан”, носите се на “сателит” и други подобни простотии.
Дори събрани в едно викингите са два пъти по-малко от хората живеещи в царството на киното – Калифорния. Това обаче не им пречи да правят качествени филми.
Дълго време киното на Севера страда от депресия, от синдром наречен Ингмар Бергман. Уди Алън го определя като “най-великия филмов творец” – пресилено, но вярно. Бергман направи революция във всичко. Играеше си с техническите аспекти: перспектива, композиция, осветление и движение на камерата. Смути тематиката, мислеше за живота, смъртта, вярата и самотата. Започна традиция – да се правят филми, които не привличат тълпи от зрители.
Алиенацията на публиката обаче не означава провал. Точно обратното – означава, че режисьорът е направил творчески избор, поел е по трудния, но благороден път на принципите. Избрал е вместо комерсиална боза да прави това, което мисли и чувства за истина.
Без подобни хора нямаше да има изкуство.
Затова решихме да отразим третото издание на Северно сияние 2011 – фестивалът за кино от Скандинавия и Прибалтика, организиран и представен от Pozor.