Събота, 5 февруари
Палестински филм. Какво виждате? Сигурно следното: прашни тесни улици, срутени къщи, млади мъже с глави увити в куфии, хвърлят камъни по танк. Стрелба. Един от мъжете пада. Камерата се доближава до него, за да видим, че това е дете. Някъде пищи жена. Познах ли?
Ако бъркам поправете ме, но мисля, че в една от книгите на Норман Болц се казваше, че живеем във време, когато властта е в тези, които наименоват. Инфоразвлекателната телесфера не просто отразява действителността, а създава собствена. По-горният сценарий е част от нея.
Amreeka 2009 (Амрика) на Шериен Дабис не е. Той ни показва, че от другата страна има хора. Те изпитват чувства, смеят се, плачат, кофти им е, крещят си, срам ги е, страх ги е, падат, помагат си, пеят.
Муна (Насрин Фаур) е нетипичен главен герой. Тя е разведена, разсеяна, объркана, дебела, бъбрива, наивна, добра в най-чистия, детски смисъл на думата. Решава да замине за Америка, заради бъдещето на сина си. Сблъсъкът с реалността е челен и болезнен.
Филмът можеше да е много по-добър, ако повечето герои имаха цветността и дълбочината на Муна. Но можеше да е и много по-лош. Ако беше правен от български режисьор, филмът щеше да затъне дълбоко в лепкавата мелодрама на битието, да подсмърча, да рони крокодилски сълзи, да декларира поуки, формулирани сякаш от комисия в нефелен, дървен диалог.
Режисьорът (може би, защото е жена) решава да не го прави. Да – Amreeka е драма, но с топли комедийни моменти и голямо сърце. Да – има политически контекст, но той е нужен, за да знаем какво има от другата страна.