В началото на септември Janus Films ще представи 183-минутната оригинална версия на шедьовъра на Масаки Кобаяши, възстановена в 4K.
Реставрацията отдава дължимото на Kwaidan 1964 (Призрачни истории), съществен филм за съвременния фентъзи и хорър жанр. Мартин Скорсезе го включва в личния си топ 20 най-добре заснети цветни филми. Гилермо дел Торо, Ари Астер и дизайнерът на видеоигри Хидео Коджима го посочват като основа за изграждането на техния визуален стил.
Kwaidan 1964 е хорър антология от 4 истории, базирани на разказите на Лафкадио Хърн. Космополитният писател е мост между Запада и Земята на изгряващото слънце. Известен в Япония като Коидзуми Якумо, той е един от първите европейци с японско гражданство, японски име и японска съпруга.
Хърн събира и записва народни приказки, легенди и истории за призраци (кайдан/квайдан), които дотогава са се предавали предимно устно. Издава ги в книгата „Квайдан: Разкази и изследвания за странни неща“, 1904.
Периодът между 60-те и 70-те години на 20 век е златен за японския хорър. Режисьорите развиват своя художествена идентичност. За разлика от филмите с чудовища и убийци, които доминират западното кино, японските ужаси са дълбоко художествени.
Те са вдъхновени от фолклора, повлияни от театралната естетиката, стилове като Кабуки и Но.
Отличават се със своята живописност. Природата е активен антагонист, а не просто фон. Безкрайна, предизвикваща клаустрофобия люлееща се трева, гъста мъгла, безспирен дъжд, сняг, който затрупва целия свят, задушаващи бамбукови гори – символи и визуални капани, които изолират героите и изкривяват реалността.
Трагичните герои почти винаги са духове на жени, претърпели предателства, сексуално насилие или убийство от ръцете на алчни мъже. Действията на тези езотерични създания са не просто зло, а неизбежна сила на отмъщението.
Не съм хорър енолог, но от сърце препоръчам Onibaba 1964 (Жена-демон), на Кането Шиндо, който е задължителен, ако обичате кино. Негов е и Black Cat 1968 (Черна котка), японски антивоенен и антисамурай хорър. The Ghost of Yotsuya 1959 и The Sinners of Hell 1960, на Нобуо Накагава. The Snow Woman 1968 (Снежната жена), на Токузо Танака, който преразказва втората история от Kwaidan 1964, посветена на мистична повелителка на зимата.
4-те истории в Kwaidan 1964
„Черната коса“ е за беден самурай, който изоставя преданата си съпруга, за да се ожени за пари. Душата му бива изяждана от съжаление и носталгия. Години по-късно, той се завръща в семейния дом, за да открие ужаса на своето предателство.
„Жената от снега“, която вече споменах, е за дървосекач, който е пощаден от смъртоносен снежен дух при условие, че никога няма да разкрие нейното съществуване. Тайната е застрашена, когато той се оженва за красива непозната. Цветовите трансформации на Масаки Кобаяши ще бъдат копирани от множество западни режисьори.
Четири години по-късно историята е преразказана от Токузо Танака, който заменя дървосекача със скулптор. Версията на Kwaidan 1964 е по-сюрреалистична и авангардна. Отличава се със живописните си, ръчно изписани декори.
„Хоичи Безухият“ е най-дългият сегмент, който изяжда поне 1/3 от филма. Хоичи е сляп музикант, надарен с талант да рецитира епика. Той е посетен от дух на самурай, който го призовава да изнесе представление, пред починалия императорски двор в местното гробище.
Сцената, в която монаси се опитват да защитят душата на музиканта, като изписват защитни сутри върху тялото му, е директно копирана от Conan the Barbarian 1982 (Конан Варварина). Вълшебникът Акиро използва същата техника, за да спаси Конан. The Pillow Book 1996 (Записки под възглавката) също адски прилича.
„В чаша чай“ е за самурай, който е преследван от образа на странен мъж, който изплува от дъното на чашата му. Това води самурая до безумие. Образът на Боб в поредицата Twin Peaks (Туин Пийкс), на Дейвид Линч, се появява по подобен начин.
Това ли е най-красивият хорър в историята на киното?
Мисля, че заглавието ми не е clickbait*. Западното кино също предлага филми, които заменят традиционните похвати със стилизирана, театрална естетика, рисувани студийни декори и акцент върху формалната красота.
Bram Stoker’s Dracula 1992 (Дракула), на Франсис Форд Копола и Crimson Peak 2015 (Пурпурният връх), на Гилермо дел Тор отхвърлят съвременните цифрови ефекти, за да заложат на практични, театър със сенки и мащабни театрални студийни декори. Резултатът е пищен, готически, оперен кошмар.
Бароковата антология Tale of Tales 2015 (Историята на историите), отличният November 2017 (Ноември) и цялото творчество на Робърт Егърс са силно повлияни от народното творчество – приказки, песни и легенди.
Може би най-точен аналог, на шедьовъра на Кобаяши, е творчеството на Майкъл Пауъл и Емерик Пресбургер. Майсторски урок по танц, музика и сценография, който изпъква с ярките си, наситени Technicolor цветове.
Мнението ми в едно изречение:
Четири пиеси на ужаса, изпълнени с магически образи.
*Clickbait – онлайн текст или образ, предназначен да измамят вниманието на потребителите, за да кликнат върху дадена връзка, обикновено чрез сензационна, преувеличена или подвеждаща информация.
Свързани публикации: