Черупките от яйца валяха по пода, без ритъм и разкаяние. Времето се изплъзваше, като дим през напукани пръсти. Някъде – между отблясъка на забравените коледни звезди и уханието на козунак, си спомних за него. Обещанието. Сграбчих дистанционното с ръце, видели много зими и недостатъчно справедливост. Бях дал дума, че ще гледам.

Един мъж се изправя срещу тиранията, за да обедини цял народ. 

Гледах видео есе за 80-те. В него бе цитиран филм, определен като „култов и любим“. Веднага си направих паметна бележка, че съм го пропуснал. Бил съм дете, но американските заглавия бяха и скъпоценна рядкост в комунистическа България. 

През уикенда наваксах. И сега съм ядосан. Причината не е тази, за която си мислите.