Като всеки псевдо критик, и аз обичам да критикувам. Негативизмът често ме храни. Но вчера останах гладна.
Случи се така, че гледах „Подслон“ (2010) на Драго Шолев. Предубежденията ми се оказаха празни.
Не срещнах тежката соц драма. Нямаше безнадеждно пътуване до чужбина. Нямаше мудност и скука. Не ми стана тъжно, въпреки че не беше весело.
Забравих за битовизма, макар да бяхме потопени в битовия свят на Перник. Престанахме да бъдем нашенци, а бяхме просто хора. Подслонът се оказа собственият дом, кварталният гараж, затворът.
Филмът мина неусетно, макар да прекарахме почти цялото време в един апартамент. Приютени при пилето с ориз, маслините и купата от турнира по водна топка, поехме в монолога на съжителството, взривен от двама пънк пришълци.
Мога да разкажа сюжета в едно изречение. Дванайсетгодишно момче бяга от вкъщи, за да срещне новите си приятели-анархисти, които подлудяват консервативния баща и предизвикват желание у майката да ги нахрани. Звучи просто. Но когато има добре разказана история, интересен диалог с чувство за хумор, силни визуални акценти, дълги кадри и искрена актьорска игра, филмът се получава. И то без излишни напъни да бъде „голямата драма“. Защото няма по-голяма драма от човешките отношения. А простотата е най-сложното нещо.
One thought to “Простотата е най-сложното нещо”